Пясъчен часовник - внимание: чупливо!

Снощи най-сетне се сетих да си проверя пощата. Една от много всъщност. Сред дежурния спам и нищо интересно се бяха сгушили 3-4 съобщения от Atol.bg. “Здравейте, има ен брой регистрации от СУ…бла-бла… (поне по специалности да ги бяха разделили. Тия от сайта имат ли изобщо идея колко абсолвенти годишно бълва Софийският???) …и една нова регистрация от 127 СОУ “Ив. Н. Денкоглу”. Я да видим… Ох, един от онези, които щипеха, плюеха, псуваха, ритаха и прочие нежности на 10-12 годишните момчета, в които те са особено прецизни и изобретателни. Пак добре, че не е само женска черта издирването на старите другарчета. Днес следобед получих и съобщение във въпросния сайт - “Здрасти, как си? ICQ…” Я изненада - въобще не предполагах, че ме помни. И от любопитство и нямане на никаква друга работа се свързах с въпросния момък. И като се започна една приказка, едни спомени, едни разпити… Някак мило ми стана. Въпреки че точно това училище напуснах с най-голямо удоволствие и от хората там не ми липсва никой. Обаче е приятно… успокоително даже, да можеш да кажеш понякога на човек на твоята възраст, с твоите спомени и твоя тип възпитание: “А помниш ли преди 15 години? Сещаш ли се как К. счупи прозореца, защото не можа да уцели Х. с обувката си? А оная даскалица дали още ходи с такава коса?” Ех, спомени. Старите врагове сега са приятели на егото. Спомените, които ми носят и миговете, които връщат, може би дори изтриват сълзите, проляти заради лепилото във врата. И най-хубавото е, че не усещам омраза към тях, въпреки, че едно време ги мразех. Пораснала ли съм най-сетне? Надраснах ли се?

Най-сетне ми преведоха заплатата. Изключвайки факта, че понеже премията за 15 септември беше необложена, то поради по-голямата сума, данъкът на основната заплата е завишен, най-сетне, стоейки чинно пред банкомата, получих 200 лева. О, да не забравя - 3.25, които ще си стоят там като недосегаеми.

Изтеглих ги, яхнах трамвай № 19 и се занесох на спирка Павлово. Върнах някакви метри назад (хич ме няма с разстоянията) и се покачих на 11-тия етаж, за да открия, че точно в момента имат “техническа почивка”. Да бе - данъчните.

Посетих непринудено тоалетната на етажа (чиста между впрочем) и когато излязох, вече имаше опашка. ОК - чета се книжката, завирам се в ъгъла, за да не преча на дебелогъзите мацки, които шпацират по коридора, и чакам…

Е, дочаках, казах ЕГН-то на родителя и попитах какъв е данъкът за тази година. Скараха ми се!?! Абе, нещастна държавна служителко - кажи ми сумата и не ми обясянвай колко съм неприемлива с изтърканите си дънки и развлечената блуза! Не ме гледай като пуританка! Аз съм дошла пари да ти давам!!!

Е, разбрахме се - за миналата година - 123 лева с лихвата. За тази? 95 лева.

Абе, лельо, аз още с влизането те попитах, дали данъкът за тази година е по-малък. Не, не бил! Да ама се оказа по-малък… И като почна да ми обяснява - -5% до март, после лихва на неплатеното разрочено (абе, не е ли разрочено за мое улеснение???). Казах й, че не я разбирам. Пак започна, по-бавно, ама със същите думи. Лельо, нямам проблем със скоростта, термините ме объркват… Та, защо плащам лихва на вноска, която би ме улеснила? И не би ли трябвало полученото съобщение (не съм получавала такова тази година) да ми указва дължимата сума до края на годината???

Не разбирам. Или може би въпросите ми са неразбираеми. Но имам чувството, че ме ограбват… А имам още 3 данъка да плащам + здравните + парното… О, и новите данъци…

Мамка му и прасе - обидно е!!!

Даже повече от нищо, но така или ианче вече половин час или повече се мъча да създам някаква по-удобна организация на нещата тук. И май не успявам. Хиляда и триста неща трябва да пробвам, да тествам, да преценя… Ама нещо не се получава, както ми се иска. Дали да не направя още един блог за полеви тренировки? Хайде, няма нужда. Ще си пробвам тук. Пък каквото стане.

Снощи един приятел ми беше на гости - кротко се наливахме с вино - аз с бяло, той с червено, и пяхме Ваше благородие на Окуджава… И писахме глупости на разни невинни хора, окъснели пред компютрите си… Много приятна вечер беше. Сигурно заради компанията.

Мдаааа, лятото взе да догаря и съвсем не е за окъснели излизания и лафчета на тиферич. Започва да ми мръзне всичко и усещам как от сега треперя, предвкусвайки зимата. Дано поне да е снежна, защото сухият студ дори не е и красив.

Хайде да свършва и тоя месец, и другия, да идва декември с всичките си празници, че тази година взе да ми омръзва. Дали скоро ще започна да възприемам датите просто като дати, а не като специални някакви поводи? Та какво му е различното на 1 януари, освен, че е част от новата година. Все същата работа. Хм, не че нещо…

Днес създадох нова секция (раздел) в блога си. Там са всички (почти всики), както ги наричам аз, есета, които съм писала. Страх ме е да не ги загубя. Повечето са на хартия, да, другите ще препиша някой ден… Но, страх ме е да не ги загубя. Не че са нещо кой знае какво. Но са мои, изстрадани, преживяни. И наистина вярвам, че биха помогнали на някой, попаднал случайно в съответното душевно състояние. Аз оцелях. На каква цена е друг въпрос. Но цената, за сега, си струва.

Може би, някой ден, ще направя и раздел за поетическите си опити. Аз ги обичам. Не, не е егоцентризъм, не е и мазохизъм. Просто са мои. Единствените деца, които имам за сега. Нищо, че не са съвършени.

От толкова отдавна вървя сама по пътя си. От толкова много време – сякаш цяла вечност съм единствена и една по пътеката на живота си. Всичко е мое и само мое, няма с кого да го споделя, не мога да покажа на никой какво виждат очите ми, да разкажа какви са мислите ми и да споделя чувствата, които ме изпълват. Мои са малките радости от първите слънчеви лъчи, които огряват на пролет студената и мъртва земя, от цъфналата роза сред бурените, които я задушават и й пречат да диша, от топлия дъжд и пухкавия сняг… От усмивката на влюбената жена, когато Той е щастлив и от ласката на майката към завърналото се изгубено чедо. Мои са кошмарите нощем, които ме карат да крещя и да се будя обляна в студена пот и трепереща, мои са битките с демоните на съзнанието ми и войните с другите, които не искат да бъдат част от моя свят. Мои са и страхът от самота, и ужасът да бъда познавана…

***

Ела, поеми ръката ми и почувствай как тупти сърцето ми, как кръвта ми препуска във вените и как душата ми иска да запее. За теб.

Ела, поеми ръката ми и нека те отведа там, от където исках да избягам – там, където нощта надделява над деня и обгръща в нежната си и тайнствена прегръдка страховете на децата. Там, където слънцето си почива в своя дом от огън и страст, от любов и отчаяние. Там, където птиците могат да искат да са хора, а хората имат криле.

Ела, поеми ръката ми и без страх влез с мен в леговището на драконите, които ни пазят и бдят над това, което ни прави живи и топли, силни и раними, там, от където извират сълзите на болка и срам и където са погребани първите ни усмивки.

Ела с мен, поеми ръката ми, за да видиш феите, родени от мечтите на млади послушници и убивани от злобата на излъгани надежди. Те ще ни поръсят с прашец от нежните си криле и ще забравим, че смъртта е за всички, а животът ни е даден в заем.

Ела с мен, поеми ръката ми, ще идем при облаците, които ще ни скрият от злобата на завистници и от помощта на доброжелатели. Ще си построим замък сред тях и ще живеем вечно, показвайки пътя на заблудените моряци и на изгубените надежди.

Ела с мен, поеми ръката ми и повярвай във вярата ми в теб. Защото ти си моята религия, моят бог и моят храм…

***

Когато те открих можех да понеса слънчевата светлина и да й повярвам. Да знам, че тя не би ме наранила, и да пожелая да полетя към топлината на лъчите й, за да ти донеса късче огън, парченце жарава от извора на живота.

Когато те открих, времето спря и миговете, затворени в пясъчния часовник на миналото ми бяха пуснати на свобода. За да се превъплътят в дъга, носеща всички минути от началото до края на света. За да създадат спомени за любов и вяра, надежда и прошка. И да отмият всичко пошло от съзнанието ми. Да излекуват душата ми.

Когато те открих си спомних как да мечтая и как да искам да бъда добра. Достойна и истинска. Слаба и даваща сила. Да бъда вдъхновение и повод да живееш, да ти обещая безсмъртие.

Когато те открих поисках да се преборя с кошмарите и демоните, да поведа легионите на мечтите и желанията си в поход срещу примирението и тъмната си половина. Да бъда за теб чиста енергия и водач към по-добро бъдеще. Да съм твоето бъдеще.

***

Виж – там някъде, долу останаха всички страхове и кошмари. Заключихме в клетки омразата и злобата, завистта и греховете си. Там долу няма място за нас. Ние не сме от този свят. Той ще ни погуби, ако се разделим.

Бъди до мен, когато чувстваш, че няма смисъл и силите ти свършват. Ще ти дам от моята вяра и ще можеш да продължиш. Ще ти дам силата си и словото си, сърцето си и кръвта си, за да се стоплиш и да бъдеш победител.

Бъди до мен, когато болката от излъганите мечти надделее, за да ти покажа, че още има смисъл и никога няма да спра да изпълнявам желанията ти. Ще ти създам нови мечти и нови цели, които ще постигаме заедно – рамо до рамо, ръка за ръка – едно сърце, една душа, една мисъл – за щастието на другия.

Ще постигнеш своето безсмъртие, защото винаги ще живееш в сърцето ми, в мислите и в делата ми. Всяка моя постъпка ще е за теб, всеки удар на сърцето ми ще е за да можеш ти да си жив, всеки ден ще започва с “Обичам те” и вечер, преди да затворя очи ще ти го казвам и ще те сънувам, защото ти си аз и аз съм ти. Да нараня теб значи да убия себе си, да те разочаровам е същото като да предам себе си, да не те обичам е равносилно на смърт…

***

Ела, поеми ръката ми и нека заедно да създадем най-прекрасната приказка на света. Вълшебна и истинска. Пълна с магия и обич. Ще победим лошите и ще се надсмеем над нещастието. Ще създадем свят само за нас двамата, недосегаем и сигурен, светъл и пълен с топлина.

Ела, поеми ръката ми и повярвай, че аз съм тази, която знае пътя…

5 януари 2003

Спомни си “Обичам те!”

Обичам панаирите. Всички ги обичаме. Тук мога да сваля преструвките и да бъда сама себе си. Да се слея с тълпата и да гледам в очите на хората, търсейки скритото зад маски в ежедневието им истинско лице, истинско аз. Обичам въртележките и стрелбището. Обичам да се върна в детството с поредната порция захарен памук или с плюшеното мече, сгушено удобно в свивката на ръката ми, меко и уютно; дори ухае както едно време. Спирам се пред всяка сергия, надничам във всяка шатра, обожавам печени кестени…

И този път ги търся. Спирам пред зачервения мангал с осаждена табличка и поглеждам за търговеца. Стара циганка. Гледа ме изпод изрисуваните си вежди и се усмихва. Хитро, лукаво, подканящо. “Извади късмета си!” Поглеждам табличката. Не са кестени, въглени са. Ярко червени, горящи, парещи. “Извади късмета си!” Посягам, любопитна и непредпазлива, очакваща нещо. Какво?

Протягам премръзнала ръка над разпалената жар и сграбчвам първия попаднал ми въглен. Боли, изгаря ме. Не ръката, тя е сякаш не моя, сякаш и аз не съм там. Душата ми гори. В огъня на първата, на най-чистата ми обич. Някъде отдалеч продължавам да чувам шумната врява на весели и безгрижни хора, но аз съм на друго, далечно място. На спирката е тъмно. Пролетният вятър играе с косите ми и нежно ме милва по лицето. Усещам ръцете му върху раменете си и потъвам в най-сините очи. Усещам дъха му в ухото си, поемам си въздух и… Целуна ме. Първата целувка. Не с него. Първата изобщо. Сякаш беше само миг, а се случиха толкова много неща. Откровение на душата и сърцето. Признание. Нищо, което думите са способни да разкрият. Нищо, което съм мислила или мечтала, че е възможно да съществува.

Рязко се връщам към действителността. Въгленът е изгорял в дланта ми и е мъртъв, черен. Сякаш опиянена от спомена посягам към друг, на посоки. С хищно движение обхващам следващия без да си давам сметка, че плътта ми около него гори. Друго място, друго време, други очи. “Обичам те!”. Кожата ми настръхва. Чувствам се сякаш съм се потопила рязко в леденостуден планински вир. “Обичам те!” Тъмнината избухна и се родиха слънца, тишината създаде симфония, сърцето ми забрави да бие.

Въгленът… изгорял е. Следващият. Сълзи и молби. Не си отивай! Без теб не мога! Без теб не съм цяла! Потъващи в мъглата рамене и бавно отдалечаващи се стъпки. Сълзите ми замъгляват погледа. Животът ми, кому е нужен вече? Не и на него. Не и на мен. Свличам се на пода и плача. Докато не ми останат сълзи. Докато забравя да дишам.

Посягам алчно към друг въглен, към друг спомен. За миг съзирам погледа на старата циганка. Гледа ме с ужас. Със страх. С преклонение? В ръката ми е, в живата рана, в която тя се е превърнала. Не я чувствам. Не ме боли. Болката там е нищожна в сравнение с… И той си отиде. Без думи. Без сбогом.

Друг… отиде си. Друг. Пак. И пак. И пак. Толкова много! И всеки път боли. Изгаря ме! Убива ме! Всички се превърнаха в пепел!

Този гори най-ярко. Мой е! Само мой! Експлозия! “Върнете ми детето!” Детето ми, нероденото ми дете. Погубено от предразсъдъци и лъжеморал. Детето, което никога няма да ме нарече “мамо”, никога няма да се засмее и никога няма да потърси утеха при мен. Аз го убих. Заради себе си. Защо не умрях аз? С какво заслужавам да живея все още?

Угасна, и този спомен си отиде. Друг! Дайте ми друг! Искам да си спомня! Усещам как някой ме гали по дланта. По изгорената длан. По остатъците от моя живот. Вдигам очи и срещам погледа на старицата. Паднала съм на колене пред мангала, заровила ръка в жаравата и търсеща, искаща. Какво? Още спомени? Още мъка? Още сълзи? Малко щастие? Мои са, мои! Това е моят живот и ако не се гордея с него, не съжалявам за нищо. Нещо проблесна сред въглените. С последно усилие протягам ръка и в кървавата ми длан се озовава студено стъкълце. Червено и искрящо, мамещо. Но студено. Рубин. По-ярък от горяща жарава, по ценен от нея. Но студен. Циганката ме гледа одобрително и кима “Твой е, това е късметът ти. Вземи го!” Поглеждам в шепата си. Красив е, ценен. Не го искам. За какво ми е?

Нямам вече сили да търся късмета си. Душата ми е празна, ръката ми е къс изгоряла плът. Колко ли въглена съм прехвърлила през нея днес? Търсейки. Какво? Всеки ми напомняше каква съм била, какво съм можела да дам, какво никога вече няма да имам. Детето ми! Моето бебе! Първата целувка, първото “Обичам те!”, първата лъжа… Какво ми остана? Да вадя още и още въглени от пепелищата на това, което си мислех, че е животът ми?

Да! Там е! В ъгъла, заровен под другите, под горящите и ярко мамещи въглени. Този е! Не гори, не пламти, не пари. Черен и студен, самотен, различен. Бавно, страхливо се пресягам към него. Нежно го слагам в дланта си, върху заличените от огъня линии на живота, върху това, което е било мое бъдеще (или минало). Върху живата рана на същността ми. Сключвам върху него обгорени пръсти и чакам. Да отнеме топлината, да я поеме в себе си, в дъното на черната си душа. Сега той е мой. Разтварям шепа и леко подухвам. Разгаря се. Пламти. С моята топлина, с моята болка, с ритъма на моето сърце. Моят огън го създаде, моята ръка му даде живот.

Изправям се и обръщам гръб на миналото си. Циганката подканя младо момче: “Извади късмета си!” Какво ли ще изтегли? Каква е съдбата му? Моят късмет е сигурно приютен в ръката ми и попива от кръвта ми. Този път няма да му позволя да изгори, да се превърне в пепел. Той няма да си отиде. Аз видях в него това, в което би могъл да се превърне, разпалих огъня в него и знам как да го поддържам. С болка, с кръв, с вярата, че и в най-черния въглен е скрит диамант. Само трябва да го видиш и да му дадеш време да извърши магията.

Мой! Не, не е мой! Сам на себе си е. А аз съм просто катализатор, позволил му да гори. Да даде най-доброто от това, което съм му помогнала да бъде. Той не ми носи болка, отнема я и гори с нея. Имам болка да гори до края на вечността. Не ми носи спомени, но знае моите. И иска да създадем заедно бъдеще. С болка, сълзи и кръв, от който той да черпи живот и да ми дава в замяна утехата, че не всичко е загубено, щом мога да открия сред всички ярки и мамещи въглени този, който е чакал само мен, за да се разгори…

Обичам панаирите. Никога не си същият, когато си тръгваш. Ние си тръгнахме двама, с усмивка и с нов огън…

12 ноември 2002

Едно време вярвах, че сърцето ми прилича на къща, с много врати и прозорци. Те бяха винаги широко отворени и в нея беше светло и просторно, с много слънце и място за всеки, който пожелае да влезе вътре. Моята къща беше гостоприемна. Никой не беше връщан от прага й, всички бяха приемани като дългоочаквани и желани гости и получаваха всичко, което аз и моят дом можехме да предложим.

Но не всички идваха с добро. Много от тях ограбваха това, което пазех зад стените на дома си, то им бе предлагано доброволно, а те го унищожаваха или отнасяха със себе си, когато си тръгваха. Затръшваха врата или прозорец, така че никога повече да не могат да бъдат отворени и малко по малко къщата заприлича на гробница. В нея не проникваше светлина. Стана пусто и празно, студено.

Все по-рядко някой случаен пътник се спираше пред прага й, но виждайки залостените врати и закованите прозорци, отминаваше. Имаше и такива, които се опитваха да разбият вратите, да счупят прозорците, но барикадите бяха така здрави и стените толкова солидни, че и те не успяваха да проникнат вътре.

Свикнах да живея сама в тъмната си, студена и пуста къща. Аз също не излизах, не смеех да прекрача прага на единствената все още останала открехната врата. Ами ако не успея да се върна? Ако тя се залости зад мен и аз остана отвън? Моята къща, макар и превърнала се в затвор, бе мое убежище. Стоях и чаках някой да успее да влезе по подходящия начин. Не през задния вход, не през прозореца. Не исках насилие над моя дом. Над себе си.

Чаках някой да дойде и да почука на открехнатата врата на моето сърце.

И да ми помогне да открия забравените врати и да пусна слънцето отново вътре.

11 ноември 2002

Искаш ли да знаеш как се чувства пустинята, която пази спомена за дъжд, валял някога, много отдавна, преди стотици години? Как копнее да усети отново живителната влага, попиваща в сухата й плът и даваща живот?

Искаш ли да разбереш какво е усещането на цвете, очакващо сутрин първите слънчеви лъчи и изпускащо най-сладостния си аромат, за да го приласкае? Дали се страхува, че никога вече няма да бъде погалено и стоплено?

Искаш ли да научиш защо детето плаче, когато е оставено само на тъмно и няма кой да го прегърне и утеши? Ужасява ли се от своята самота и чувства ли се изоставено?

Искаш ли?

Тогава ме попитай как се усещам аз, когато теб те няма, а си бил тук. Когато мисля за теб, а не зная дали ти мислиш за мен. Когато зная колко уютно е в твоите прегръдки, а не знам дали пак ще бъда там.

Попитай ме!

22 юни 2002