Въглени
Спомни си “Обичам те!”
Обичам панаирите. Всички ги обичаме. Тук мога да сваля преструвките и да бъда сама себе си. Да се слея с тълпата и да гледам в очите на хората, търсейки скритото зад маски в ежедневието им истинско лице, истинско аз. Обичам въртележките и стрелбището. Обичам да се върна в детството с поредната порция захарен памук или с плюшеното мече, сгушено удобно в свивката на ръката ми, меко и уютно; дори ухае както едно време. Спирам се пред всяка сергия, надничам във всяка шатра, обожавам печени кестени…
И този път ги търся. Спирам пред зачервения мангал с осаждена табличка и поглеждам за търговеца. Стара циганка. Гледа ме изпод изрисуваните си вежди и се усмихва. Хитро, лукаво, подканящо. “Извади късмета си!” Поглеждам табличката. Не са кестени, въглени са. Ярко червени, горящи, парещи. “Извади късмета си!” Посягам, любопитна и непредпазлива, очакваща нещо. Какво?
Протягам премръзнала ръка над разпалената жар и сграбчвам първия попаднал ми въглен. Боли, изгаря ме. Не ръката, тя е сякаш не моя, сякаш и аз не съм там. Душата ми гори. В огъня на първата, на най-чистата ми обич. Някъде отдалеч продължавам да чувам шумната врява на весели и безгрижни хора, но аз съм на друго, далечно място. На спирката е тъмно. Пролетният вятър играе с косите ми и нежно ме милва по лицето. Усещам ръцете му върху раменете си и потъвам в най-сините очи. Усещам дъха му в ухото си, поемам си въздух и… Целуна ме. Първата целувка. Не с него. Първата изобщо. Сякаш беше само миг, а се случиха толкова много неща. Откровение на душата и сърцето. Признание. Нищо, което думите са способни да разкрият. Нищо, което съм мислила или мечтала, че е възможно да съществува.
Рязко се връщам към действителността. Въгленът е изгорял в дланта ми и е мъртъв, черен. Сякаш опиянена от спомена посягам към друг, на посоки. С хищно движение обхващам следващия без да си давам сметка, че плътта ми около него гори. Друго място, друго време, други очи. “Обичам те!”. Кожата ми настръхва. Чувствам се сякаш съм се потопила рязко в леденостуден планински вир. “Обичам те!” Тъмнината избухна и се родиха слънца, тишината създаде симфония, сърцето ми забрави да бие.
Въгленът… изгорял е. Следващият. Сълзи и молби. Не си отивай! Без теб не мога! Без теб не съм цяла! Потъващи в мъглата рамене и бавно отдалечаващи се стъпки. Сълзите ми замъгляват погледа. Животът ми, кому е нужен вече? Не и на него. Не и на мен. Свличам се на пода и плача. Докато не ми останат сълзи. Докато забравя да дишам.
Посягам алчно към друг въглен, към друг спомен. За миг съзирам погледа на старата циганка. Гледа ме с ужас. Със страх. С преклонение? В ръката ми е, в живата рана, в която тя се е превърнала. Не я чувствам. Не ме боли. Болката там е нищожна в сравнение с… И той си отиде. Без думи. Без сбогом.
Друг… отиде си. Друг. Пак. И пак. И пак. Толкова много! И всеки път боли. Изгаря ме! Убива ме! Всички се превърнаха в пепел!
Този гори най-ярко. Мой е! Само мой! Експлозия! “Върнете ми детето!” Детето ми, нероденото ми дете. Погубено от предразсъдъци и лъжеморал. Детето, което никога няма да ме нарече “мамо”, никога няма да се засмее и никога няма да потърси утеха при мен. Аз го убих. Заради себе си. Защо не умрях аз? С какво заслужавам да живея все още?
Угасна, и този спомен си отиде. Друг! Дайте ми друг! Искам да си спомня! Усещам как някой ме гали по дланта. По изгорената длан. По остатъците от моя живот. Вдигам очи и срещам погледа на старицата. Паднала съм на колене пред мангала, заровила ръка в жаравата и търсеща, искаща. Какво? Още спомени? Още мъка? Още сълзи? Малко щастие? Мои са, мои! Това е моят живот и ако не се гордея с него, не съжалявам за нищо. Нещо проблесна сред въглените. С последно усилие протягам ръка и в кървавата ми длан се озовава студено стъкълце. Червено и искрящо, мамещо. Но студено. Рубин. По-ярък от горяща жарава, по ценен от нея. Но студен. Циганката ме гледа одобрително и кима “Твой е, това е късметът ти. Вземи го!” Поглеждам в шепата си. Красив е, ценен. Не го искам. За какво ми е?
Нямам вече сили да търся късмета си. Душата ми е празна, ръката ми е къс изгоряла плът. Колко ли въглена съм прехвърлила през нея днес? Търсейки. Какво? Всеки ми напомняше каква съм била, какво съм можела да дам, какво никога вече няма да имам. Детето ми! Моето бебе! Първата целувка, първото “Обичам те!”, първата лъжа… Какво ми остана? Да вадя още и още въглени от пепелищата на това, което си мислех, че е животът ми?
Да! Там е! В ъгъла, заровен под другите, под горящите и ярко мамещи въглени. Този е! Не гори, не пламти, не пари. Черен и студен, самотен, различен. Бавно, страхливо се пресягам към него. Нежно го слагам в дланта си, върху заличените от огъня линии на живота, върху това, което е било мое бъдеще (или минало). Върху живата рана на същността ми. Сключвам върху него обгорени пръсти и чакам. Да отнеме топлината, да я поеме в себе си, в дъното на черната си душа. Сега той е мой. Разтварям шепа и леко подухвам. Разгаря се. Пламти. С моята топлина, с моята болка, с ритъма на моето сърце. Моят огън го създаде, моята ръка му даде живот.
Изправям се и обръщам гръб на миналото си. Циганката подканя младо момче: “Извади късмета си!” Какво ли ще изтегли? Каква е съдбата му? Моят късмет е сигурно приютен в ръката ми и попива от кръвта ми. Този път няма да му позволя да изгори, да се превърне в пепел. Той няма да си отиде. Аз видях в него това, в което би могъл да се превърне, разпалих огъня в него и знам как да го поддържам. С болка, с кръв, с вярата, че и в най-черния въглен е скрит диамант. Само трябва да го видиш и да му дадеш време да извърши магията.
Мой! Не, не е мой! Сам на себе си е. А аз съм просто катализатор, позволил му да гори. Да даде най-доброто от това, което съм му помогнала да бъде. Той не ми носи болка, отнема я и гори с нея. Имам болка да гори до края на вечността. Не ми носи спомени, но знае моите. И иска да създадем заедно бъдеще. С болка, сълзи и кръв, от който той да черпи живот и да ми дава в замяна утехата, че не всичко е загубено, щом мога да открия сред всички ярки и мамещи въглени този, който е чакал само мен, за да се разгори…
Обичам панаирите. Никога не си същият, когато си тръгваш. Ние си тръгнахме двама, с усмивка и с нов огън…
12 ноември 2002