ВРАТАТА
Едно време вярвах, че сърцето ми прилича на къща, с много врати и прозорци. Те бяха винаги широко отворени и в нея беше светло и просторно, с много слънце и място за всеки, който пожелае да влезе вътре. Моята къща беше гостоприемна. Никой не беше връщан от прага й, всички бяха приемани като дългоочаквани и желани гости и получаваха всичко, което аз и моят дом можехме да предложим.
Но не всички идваха с добро. Много от тях ограбваха това, което пазех зад стените на дома си, то им бе предлагано доброволно, а те го унищожаваха или отнасяха със себе си, когато си тръгваха. Затръшваха врата или прозорец, така че никога повече да не могат да бъдат отворени и малко по малко къщата заприлича на гробница. В нея не проникваше светлина. Стана пусто и празно, студено.
Все по-рядко някой случаен пътник се спираше пред прага й, но виждайки залостените врати и закованите прозорци, отминаваше. Имаше и такива, които се опитваха да разбият вратите, да счупят прозорците, но барикадите бяха така здрави и стените толкова солидни, че и те не успяваха да проникнат вътре.
Свикнах да живея сама в тъмната си, студена и пуста къща. Аз също не излизах, не смеех да прекрача прага на единствената все още останала открехната врата. Ами ако не успея да се върна? Ако тя се залости зад мен и аз остана отвън? Моята къща, макар и превърнала се в затвор, бе мое убежище. Стоях и чаках някой да успее да влезе по подходящия начин. Не през задния вход, не през прозореца. Не исках насилие над моя дом. Над себе си.
Чаках някой да дойде и да почука на открехнатата врата на моето сърце.
И да ми помогне да открия забравените врати и да пусна слънцето отново вътре.
11 ноември 2002