Пясъчен часовник - внимание: чупливо!

Пиша… глупости… мисля на някакъв английски. Очевидно не особено добър, но понякога така се случва. Както и да е. От онези дни ми се искаше да отбележа факта, че откакто взех решението за щастливо поминуване (отново), нещата наистина се развиват хармонично. Дори късметът ми работи. Ако приема, че вярвам в късмета. А аз вярвам. В понеделник наистина ходих за заем. Е, отказаха ми, но не за друго, а защото имаХ неизплатени задължения към НЗОК. И, нали съм бързак и трябва всичко да е на секундата, два дни търсих пари на заем, за да мога да платя на касата и да кандидатствам за кредита. Ама не! Никой от познатите не разполагаше с 300 лева в края на месеца. Днес преведоха заплатите. Ама те са само 2/3 от сумата. И както си плачех на глас в работата (разбирай, мрънках сърцераздирателно и се обяснявах как не ми стигат 150 лева), Бибката в един момент каза: “Ама бейби, ти защо не свиркаш, че има пари в картите? Ето ти картата, заповядай ПИН-а, тегли и се оправяй…” Като подмина ситуацията, в която ми беше адски неудобно да ползавм чужда карта, и няколкото въпроса дали няма проблем да ги върна до понеделник евнтуално (тоя наемател, ако го видя, ще му скачам трупешката на главата дълго и продължително), взех картата и отидох да тегля пари. Естествено че банкоматите в района бяха изцедени до стотинка. Този на SJExpresbank - тоже, но аз съм упорита и открих такъв с пари. И се вмъкнах в банката на НОИ. И започнах да се чудя аджеба ка се попълва вносна бележка - ами за пръв път ми е, sorry! Ама съм нахална (Велинка, с нахалство към прогрес ли беше лафа?) и се закачих към някаква жена в банката. И тя като се оказа ЛЮБЕЗНА!!! и УСЛУЖЛИВА!!! и… Попълни ми бележката (а писмото за разсроченото беше изтекло преди година) и като каза, че имамм по-малка лихва… Ихууууууууууууууу… Милата била на диета, не можах да й взема шоколад, но я черпих Кола-лайт - дано да се обсипе със сребро… Та, нямам задължения към НОИ, ама никакви вече.

После се занесох към банката. И се оказа, че моят агент излизал в отпуска. Ама да опитам при някой друг. Е, навлязох в пространството на една “гардения”, ама надута, ама мързелива и нелюбезна… (Май му създадох на човека проблеми в службата - такава омраза само между сервитьорки съм наблюдавала). НО!!! Все пак ме прие една много приятна дама, която успя да ми уреди кредит ВЪПРЕКИ срочния договор и ВЪПРЕКИ това, че програмата отхвърляла такива… Ще си платя борчовете. Ще престанат да ми виснат като дамоклев меч над главата! И ще върна на Деси парите. И на Бибка.

После, понеже ми останаха пари, реших да ида и да купя прежди, защото май намерих пазар за моите си измишльотини. Ама направих грешката да мина през пазара (оня Женския), ама на път ми беше… И като се започна: тука целина, там чушки, моркови, лук и лют пипер (ама много е лют, още кихам)… откъснаха ми се ръцете. И преждите - красиви, топли цветове, пухкави…

И съм щастлива. Но не е толкова заради парите, колкото заради факта че намерих още един човек, който държи на мен и иска да ми помогне, и друг човек, който оценява труда ми… И защото някак си бъдещето ми за близките месеци е подредено, разграфено - може би нещото, което най-много ме ужасява е неизвестността. Но сега имам план и това е добре.

Още - майка има рожден ден на 31 октомври и 1 ноември, вече започнах да правя подаръци - чакам с трепет каква ще се върне от фризьор…

Утре сигурно ще чистя половината от този ферман - не съм пила от два месеца, но днес реших, че ми се полага. Наздраве, който чете и се интересува - да е жив, здрав и в хармония със себе си, а който не - пак… Дне съм мнго позитивна и човеколюбива.

P.S. Agathodaimon - да благодарим на децата за мелодичния метъл

Болна съм. Някаква неприятна настинка, която ме мъчи от събота. Кашлица - ако още малко се влоши, нищо чудно да започна да си изплювам дробчетата, хрема, редуваща се със запушен нос, главоболие, неадекватност и мускулна слабост. Бля - грип ли е, какво е, ама е много гадно. Днес сладурчетата в училище ме попитаха дали не е птичи грип. Отговорих им, че нищо чудно да съм податлива, особено след като от известно време насам ми никнат крилца наред с ореолчето. Схванаха шегата и обещаха да ми оскубят перата, за да ме маскират. Добра шега!

Апчих!

Забелязвам, че доста народ се навърта тук. Повечето нямам идея нито кои са, нито от къде са се появили. Няма лошо.

Тези дни реших отново да започна с изпитаната практика за щастие. Замислих се, че преди няколко месеца нямах повече от сега, нямах и по-малко, но имах един период на невероятно щастие. Будех се с усмивка, радвах се на хората и на себе си - бях по-пълноценно жива. Спомних си и какво правех тогава - поставях си малки близки цели и ги постигах с малки крачки. И се чувствах невероятно щастлива и доволна, реализирала се, дори за дребните неща. А може би именно заради тях. След като веднъж съм успяла, ще успея пак.

Малка близка цел - да отида утре да проверя за заема. И ако не стане да не се ядосвам и да не се обвинявам, защото нещата, които не зависят от мен, не могат да ме отчаят. И още - да се усмихвам повече.

Преди около година попаднах на един текст, който доста точно описва състоянието ми от доста време насам. Малко по-надолу ще го цитирам и се надявам, че авторът му, колкото и малко вероятно е да го види тук, ако все пак се случи, да не се разсърди, че съм цитирала без разрешение. Иначе по повод текста - бих го определила като класика, но не това е определението за класика по дебелите книги; бих казала, че е шедьовър, но пак е етикет. Просто ми бръкна в душата, казах си: “Колко е вярно и очевидно, и защо, по дяволите, до сега не съм се сетила, че нещата стоят точно така и не съм написала аз това?” Е, определено завидях - нищо в повече, нищо по-малко; точно колкото трябва и на място. И за съжаление, все още валидно. Ето и въпросният текст, всичко е казано, нямам какво да добавя.

ИСКАМ

Искам да обичам пак./ Липсва ми/ това усещане/ и мирисът/ на мисълта/ тогава./ Май греша./ Или пък лъжа./ Всъщност искам пак/ да ме обичат./ И да намеря себе си/ във някой друг./ Да бъда цял./ А може би това възможно е…/ Не знам./ Но искам.

А междувременно ситуацията е следната:

***

Там/ някъде/ все още/ има/ огледало,/ което съхранява/ моето преди –/ нащърбено/ напукано/ оплюто от мухи,/ очакващо/ да се огледам/ и да се позная.

Там/ някъде/ все още/ има/ огледало,/ запазило/ предишния ми/ лик,/ покрито/ с прах,/ завито/ със парцали/ и скрито/ зад невиждащи/ очи.

Там/ някъде/ все още/ има/ име,/ което ще/ позная,/ щом/ ме призоват,/ а до/ тогава/ ще съм/ кучка/ и приятно/ ми е/ да се/ запознаем.

Казват, че щастието не е в парите. И са прави. Щастието е в тяхното количество. От около месец и половина започна моето ходене по мъките с въпросните пари. Не че някога са стигали, но най-сетне взех решение да платя някои “комунални” разходи - за две години данъците на апартамента и вилата, окло 200 лева парно и окло 100 вода, здравни осигуровки за година и половина… Абе, връзва се към хилядарка, откъдето и да го погледнеш. Първоначално, разбира се, помислих за кредит, но доста сопнато ми беше обяснено, че след като договорът ми с работодателя е срочен, а не постоянен, то не може да ми бъде отпусната съответната сума, а евентуално по-малка, т.е. 850, като от тях евентуално ще получа 800 защото имало такса проучване, която се внася предварително и дори да не те одобрят не ти я връщат. Е, преживях това унижение и реших да се изгърча финансово и да изчистя задълженията за шест месеца, като вкарвам цялата си заплата в сметките. Дори се възгордях от себе си, че съм поела това предизвикателство. Тъкмо бях започнала да живея с идеята, че през следващата половин година ще карам на мускули и на каквото ми отпусне родителското тяло (още едно унижение), когато се появи Деси и каза, че няма проблем, може да ми даде парите. Всъщност аз не й поисках заем, тя сама предложи, когато чу за проблема. Първоначално й отказах - ами нали мога и сама. После обаче размислих и все пак прецених, че подобен жест би ме улеснил максимално. И така. Оказа се обаче, че не може 1000. После се оказа, че не може повече от 200. Е, взех ги, защото, както планирах нещата, щяха да стоят като неприкосновен запас за шестте месеца, в които ще плащам сметки. Междувременно на майака ми й потрябваха и аз отново изплясках с ръце. Е, ще ги върне де, всъщност, ще плати тя една сметка. Кулминацията на ходенето по мъките дойде онзи ден, когато в работата дойде представителка на банката, в която ни превеждат заплатите. С много изгодно предложение, послучай деня на будителите, без такси с лихвен процент 4.5-5. Изстинах като я чух. Познавам се и знам, че ми наруши равновесието. Даже я попитах за тези, които са на срочен договор има ли възможност някаква. Ама разбира се, има! Елате в офиса да поговорим!

Отидох, каквато съм тъпа патка. И разбира се, хванах обедната почивка - 6 души търговски агенти, всиките почиват, един седи и си клати краката. Почаках, пообикаляха ме разни наконтени лелки и каки. И побеснях. На себе си побеснях - като знам, че така ще стане, защо изобщо ходя? Обаче пак ще ида. И този път ще си облека костюм. Защото на тях работата им е да печелят от лихви. А аз съм им сигурен клиент - не само ще си върна заема за 10 месеца, а не за година, а и направо те ще решават какво да ми остава от заплатата. И ще върна на Деси парите. И ще купя на майка врата. Точка по въпроса. Писна ми от тая мизерия!

Все пак нещо хубаво - пак тръгвам на училище. На английски. Ужким да си го припомня. Въобще не вярвах, че ще се справя с теста за второ ниво. То пък се оказа, че съм отличничка - направо на четвърто. Май съм играла на тото, хич не вярвам, че ще се справя, ама ще пробвам и ако трябва сама ще си преговоря старите неща. Ами така де - колко пари отидоха едно време за курсове! Пак пари - мразя парите! И този път съвсем на място използвам думата мразя!

От досега написаните тук, този ще е най-трудният и най-неформулираният текст. Най-хаотичният. Но и той, както и другите, трябва да бъде написан, за да се превърне от подсъзнателно предчувствие и интуитивно налучкване на някои истини, в осъзнат и анализиран някой ден факт. Може би е вярно, че най-големите ни страхове и желания ни спохождат на сън и само тогава можем да летим или да се появим голи насред театъра… Рядко разбирам какво точно искат да ми кажат сънищата ми, напоследък и рядко ги помня. Но днес… Също както кошмарът с котката и старицата, от който се събудих буквално обляна в студена пот и ме беше страх да заспя после, така и днешният сън по някакъв начин ми каза нещо за мен самата. И то хич не ми хареса. Наистина ли толкова много се страхувам от хората и от тяхното мнение за мен? Наистина ли през последните години съм допуснала грешката да се опитвам и да вярвам, че мога да успея да се харесвам на всички? Не съм ли разбрала, че това не само е невъзможно, но и по този начин предавам себе си и хората, на които наистина държа? Защото, както никой не харесва всчики, така в опитите си да бъда всеобщ любимец, съм предавала хора, които са ми гласували доверие заради други. Защото това поведение не е нито лоялно, нито заслужаващо уважение, а само те прави подлога на заобикалящите, които усещат какво искаш и се възползват от слабостта ти. Защото заради собствената си “популярност” съм пропускала важни неща - стойностни хора и невъзвратими моменти.

Не можеш да се харесваш на всички. Сега разбирам и че не е нужно. Трябва да определиш приоритетите си в този живот и тогава да търсиш хора, които имат същите. А не… Днес се замислих за доброто окло мен. Колко малко е останало. Колко трудно става да направиш услуга на някого или просто да му помогнеш да се почувства по-добре с дума или жест. Колко рядко правим нещата заради другите, а не заради себе си. Светът е станал циничен, материален и хората са отчуждени. Когато видиш на улицата някой да си говори сам или да проси, го подминаваш, извръщайки глава в друга посока, все едно като не го виждаш ще престанеш да го чуваш, помирисваш и прочие, ще изчезне. Кого залъгваме така? Колко приятели ми останаха на мен лично, от времето, когато още имах такива? Един. Цифром и словом един човек, когото мога да нарека приятел, и за когото съм сигурна, че ще направя всичко, а и той ще ми отвърне със същото. И в случая не мога да търся вина извън себе си. Има и такава, но аз съм тази, която е позволила отчуждаването да се случи. Да, заради обективни и важни по онова време причини, но сега ми се струва, че съм била малка, глупава, с неясни ценности и… добре де, влюбена. Но любовта към някого не е оправдание да не намериш начин да запазиш и хората, с които си бил близък.

Не можеш да харесваш на всички. Не можеш и да харесваш всички. И ако още не е късно за мен, ще прекратя с това лицемерие, защото нали винаги съм казвала, че най-много се отвращавам от лицемерите. А аз каква съм? Същата. Отвращавам се от себе си!

Има дни, в които ми се иска да не съм се събуждала, въпреки, че започват обещаващо добре. Днес е такъв ден. Цяла сутрин си тананиках “Крокодила Гена”- песничката за рождения ден. После на работата нямаше никакви проблеми, даже беше добре (нещо наистина рядко случващо се), докато не влязох в моя клас. Е, там вече нещата бяха отчайващи. Признавам, че допуснах грешка, когато миналата година ги възприех като зрели хора и им отпуснах права, но се надявах, че ще имат и отговорности. Да, ама не. По-нагли хлапета, цинични, нахални, без възпитание, няма сигурно събрани накуп никъде. Има и от другата порода - слушат, уважават, интересно им е - и не е само литературата. Далече съм от мисълта, че на всеки се отдава. Спомням си аз колко бях зле по математика. Но те се стараят, имат мотивацията и възпитанието. Дори да се подмазват (а не го правят), пак е по-добре от афишираното безхаберие и голите претенции. А лошото е, че хич не мога да бъда зла и строга, от време на време някой като каже нещо смешно и на място, дори и конско да чета, се разхилвам и съвсем ми отива авторитетът. Признавам, че съм абсолютно безсилна в случая. Изтървах момента някъде по пътя. Ако трябва книги ще чета, ако трябва професионалист ще питам (ама не психоложката в училище), ако трябва себе си ще прегазя, ама ще опитам да направя от тях клас и хора. Защо с другите класове успявам, а с моя не? Все пак романтичните идеали диктуват това да е класът, който цял живот ще ми остане в съзнанието. Нали е първият. Ще, ама за сега с лошо. От друга страна са такова невероятно предизвикателство, че си струва само заради това да се опита. Ще го мисля. В никакъв случай с лошо, но трябва да има начин. Не да ме харесват или обичат - това е пряко силите им, но поне да успея да си свърша работата с тях. А ако поне на нещо ги науча извън литературата - как да бъдат по-добри хора, например, ще съм много, много доволна…

Сред ценните и скъпи на сърцето ми спомени е и този, който е свързан със сутрините ми от преди десет години. Тогава все още живеехме на Витошка и прозорецът на кухнята гледаше към Гладстон. Спомням си как точно в 6.30 майка идваше и ме будеше, а после си лягаше отново, защото за нея денят започваше с около час по-късно. А аз и до днес, както и тогава, не мога да спя на тиктакащ часовник. Излюпвах се и се запътвах сънена към кухнята, където зареждах кафеварката с отровна доза кафе и я слагах на котлона. Пусках тихичко радиото и отивах към банята. Докато се измия и облека, в кухнята и антрето вече ухаеше на кафе, а точно тогава по радиото пускаха една и съща песен всяка сутрин - Beverley Craven - Promise me. Сипвах си кафето и сядах на сгъваемата маса за първата цигара, първата глътка кафе за деня и гримирането. Заравях пръстите на краката в килима и, приключила с боичките, се взирах през прозореца. Отсрещната къща беше близо и явно някой там се събуждаше по същото време, защото единствените два светещи прозореца, бяха моят и онзи отсреща. В по-топли дни вратата на кухнята беше отворена и шумът на трамваите по-силен, но между грохота на мотрисите в центъра на София пеехе птици. И миришеше на зеленина и свежест.

Липсват ми тези сутрини - сега нямам кухня, а огромно общо помещение, пускам телевизор, вместо радио, а отсрещният блок е така далече и няма будни в шест сутринта. Няма и птици, въпреки, че е по-тихо и закътано. Сутрин всичко е набързо, не усещам вече така силно вкуса на кафето и цигарата, отвикнах да ходя боса…

Всъщност чудя се за кое ми е по-мъчно: за мен на шестнайсет или за дома, който напуснах на шестнайсет? И си мисля, че няма значение къде живея, ако намеря просто мъничък повод да се зарадвам и да създам нови ритуали, вместо старите, уютът ще се върне. Днес сутринта може би за пръв път от десет години, почувствах къщата си като дом. Без особена причина, просто кафето замириса по-ароматно и отсреща имаше светещ прозорец…