За мъртвите
На днешния ден, ако беше жива, баба щеше да навърши 86 години. Много ми липсва, и колкото повече време минава, толкова повече усещам липсата й. Любовта, която изпитваше към мен и към майка, към братовчед ми и вуйчо ми. Толкова голямо и любящо сърце! Чувството й за хумор и ерудицията й. До последния си момент четеше и въпреки болката, се опитваше да ни вдъхва сили. Съжалявам за толкова много неща. Че не съм й показвала колко я обичам, че не съм научила всичко, което е знаела и е могла да ми предаде, че не можах да си взема сбогом с нея, заради предразсъдъци, да й поискам прошка… Бабо, обичам те и ми липсваш. Ако има отвъден живот, знам че си там заедно с дядо и всички други, които преди теб са отишли там, и ни чакаш. Може би понякога не си особено горда с мен, както беше, когато бях дете, но аз се опитвам, вярвай ми, опитвам се да бъда достойна за името и семейството, към които принадлежа. Не винаги успявам, но ти разбираш, нали? Обичам те. Честит рожден ден!
Edit: Сега ми напомниха за още един човек, роден на днешната дата, който вече не е между нас - братовчед ми Лю, застрелян във Военна акадения “Г. С. Раковски” преди повече от 10 години. И ако баба беше живяла дълго и имаше оставена следа, то Лю сиотиде твърде млад, твърде невинен и нелепо, страшно нелепо. Колкото и грозно да звучи, мисля, че е някак по-поносимо да се разделиш с възрастен и болен човек, отколкото с някой, чийто живот тепърва предстои. Но ние помним. Което не е успокоение, но… кое ли би могло да бъде?