Others
За лошите момчета. За момчетата изобщо. За мъжете, така или иначе.
Онази вечер, на събирането, организирано от Деси, за да се срещне с максимално голям брой познати, приятели и близки, се натъкнах на… извънземно. Буквално. Мъж (не му личеше, че е 69-ти набор, в последствие, слушайки, разбрах, че има дете на 7 години), който не се стараеше по всякакъв начин да бъде доминанта, без това да го лишава от осезаемо присъствие. Човек, ненатрапващ се, но говорещ на място и силно, въздействащо, успяващ да ме накара да се замисля над себе си (колкото и нескромно да звучи, бях в центъра на внимание… не знам защо), без да ме кара да се чувствам виновна и заради това по-силно въздействащ.
Никакво внимание не му обърнах, освен изискваното от възпитанието. А той беше добро момче. А тези, които са цинични, нагли, властни и нетолерантни, ми влизат под кожата. Играя роли и се стремя да им се харесам. Защо??? Знам, че няма да съм щастлива с тях, понякога знам, че си е чисто унижения дори да опитвам. Тогава защо???
Възможен отговор е, че са предизвикателство за “силната ми личност” - и това води до стремеж за доминация, за ръководство, за подчинение, а не за партньорство. Колко е по-сладко да “опитомиш” див звяр, отколкото домашно животно… Но не мисля, че е това.
Друг - такъв невероятен страх от обвързване, че предпочитам невъзможните каузи и цели, за да не бъда изоставена, а apriori да усещам, че няма да успея. Но явно имам нужда от човек до себе си, но се страхувам да не ме изостави. И… играя ролята на търсещя с неподходящите, за да не е вината у мен…
Объркано е, не мога да го формулирам, не знам и дали е правилно, може изобщо да не е така, а просто да съм садист и мазохист едновременно, но знам, че е тенденция напоследък. Каквото и да е, навежда ме на мисълта, че пак нещата опират до гордост. Не че е лошо да си горд, но…
Не мога да го преодолея - такава съм, каквато съм. И ако съм силна, саможива и проклета, то мъжът, който евентуално ще иска да бъде с мен и ще ме обича заради това, което съм, а не въпреки него, ще е добре да обича жени, които пият бира от бутилката, знаят за какво служи отвертката и разпознават фаза от нула, имат параноидно-шизофренични наклонности и много голяма нужда да обичат и да бъдат обичани.
И май не е важно какви са момчетата, а каква съм аз. А аз съм почти на 28 и познавам другите, но не и себе си. Май ми е нужен психиатър…
Никакъв психиатър не ти е нужен, просто сте поколение с леко сбъркани семейни ценности. Силно ми напомняш на сестра ми - след две седмици става на 28, детска учителка, живее с котката си. Някак не може да завърже сериозна връзка (а май и не иска), просто чувства че общество и роднини я наблюдават неодобрително и с леко съжаление. Имаше и статия, че точно децата на 70-те отказват да порастнат и да поемат отговорностите си към семейство, общество…
И новата тенденция на “по-малките братя/сестри” - сериозни връзки и брак в твърде ранна възраст.
Както и да е, когато се депресира, й казвам, че щом няма сериозна връзка, значи просто моментът не е дошъл.
Comment by January — 16.10.2005 @ 18:22
Не бих го нарекла сбъркани семейни ценности - семейство се прави за цял живот, а не за година-две. А сериозни връзки е имало, и може би именно заради тях подозрителността е по-голяма, а разбити семейства покрай мен с лопата да ги ринеш, че и с деца… Иначе, колкото и грозно да звучи, в момента, в който се почувствах част от тенденция, дали ми олекна? По скоро ми е още по-гадно заради предполагам иначе добрите, но самотни хора.
Иначе благодаря за коментара. Наистина.
Comment by bendis — 16.10.2005 @ 20:18
Страхът ни сковава неимоверно. Стари разочарования, неизвестността на бъдещето…И тази пуста гордост колко много вреди понякога…нежеланието да си признаем пораженията. Крием ги от другите, от себе си, не става по - добре.
Не живей за другите, дай си почивка и огледай добре себе си, ще откриеш нови неща струва ми се.
Comment by Wolverine — 16.10.2005 @ 21:11
Имам само едно да ти кажа: и аз бях/съм силна, но това не ми попречи да намеря/срещна/позная мъжа, който стои редом с мен сега. И да, бях на 27 години когато това се случи
Comment by Антония — 16.10.2005 @ 23:43
Понякога, две-три такива думички, като горните, ми помагат да искам да се измъкна от дупката. Благодаря. Трогната съм, независимо от това, че никой не е нарисувал въздушен замък за мен. Истината, дори да е грозна, е по-ценна!
Comment by bendis — 17.10.2005 @ 18:23