Пясъчен часовник - внимание: чупливо!

За лошите момчета. За момчетата изобщо. За мъжете, така или иначе.

Онази вечер, на събирането, организирано от Деси, за да се срещне с максимално голям брой познати, приятели и близки, се натъкнах на… извънземно. Буквално. Мъж (не му личеше, че е 69-ти набор, в последствие, слушайки, разбрах, че има дете на 7 години), който не се стараеше по всякакъв начин да бъде доминанта, без това да го лишава от осезаемо присъствие. Човек, ненатрапващ се, но говорещ на място и силно, въздействащо, успяващ да ме накара да се замисля над себе си (колкото и нескромно да звучи, бях в центъра на внимание… не знам защо), без да ме кара да се чувствам виновна и заради това по-силно въздействащ.

Никакво внимание не му обърнах, освен изискваното от възпитанието. А той беше добро момче. А тези, които са цинични, нагли, властни и нетолерантни, ми влизат под кожата. Играя роли и се стремя да им се харесам. Защо??? Знам, че няма да съм щастлива с тях, понякога знам, че си е чисто унижения дори да опитвам. Тогава защо???

Възможен отговор е, че са предизвикателство за “силната ми личност” - и това води до стремеж за доминация, за ръководство, за подчинение, а не за партньорство. Колко е по-сладко да “опитомиш” див звяр, отколкото домашно животно… Но не мисля, че е това.

Друг - такъв невероятен страх от обвързване, че предпочитам невъзможните каузи и цели, за да не бъда изоставена, а apriori да усещам, че няма да успея. Но явно имам нужда от човек до себе си, но се страхувам да не ме изостави. И… играя ролята на търсещя с неподходящите, за да не е вината у мен…

Объркано е, не мога да го формулирам, не знам и дали е правилно, може изобщо да не е така, а просто да съм садист и мазохист едновременно, но знам, че е тенденция напоследък. Каквото и да е, навежда ме на мисълта, че пак нещата опират до гордост. Не че е лошо да си горд, но…

Не мога да го преодолея - такава съм, каквато съм. И ако съм силна, саможива и проклета, то мъжът, който евентуално ще иска да бъде с мен и ще ме обича заради това, което съм, а не въпреки него, ще е добре да обича жени, които пият бира от бутилката, знаят за какво служи отвертката и разпознават фаза от нула, имат параноидно-шизофренични наклонности и много голяма нужда да обичат и да бъдат обичани.

И май не е важно какви са момчетата, а каква съм аз. А аз съм почти на 28 и познавам другите, но не и себе си. Май ми е нужен психиатър…

На днешния ден, ако беше жива, баба щеше да навърши 86 години. Много ми липсва, и колкото повече време минава, толкова повече усещам липсата й. Любовта, която изпитваше към мен и към майка, към братовчед ми и вуйчо ми. Толкова голямо и любящо сърце! Чувството й за хумор и ерудицията й. До последния си момент четеше и въпреки болката, се опитваше да ни вдъхва сили. Съжалявам за толкова много неща. Че не съм й показвала колко я обичам, че не съм научила всичко, което е знаела и е могла да ми предаде, че не можах да си взема сбогом с нея, заради предразсъдъци, да й поискам прошка… Бабо, обичам те и ми липсваш. Ако има отвъден живот, знам че си там заедно с дядо и всички други, които преди теб са отишли там, и ни чакаш. Може би понякога не си особено горда с мен, както беше, когато бях дете, но аз се опитвам, вярвай ми, опитвам се да бъда достойна за името и семейството, към които принадлежа. Не винаги успявам, но ти разбираш, нали? Обичам те. Честит рожден ден!

Edit: Сега ми напомниха за още един човек, роден на днешната дата, който вече не е между нас - братовчед ми Лю, застрелян във Военна акадения “Г. С. Раковски” преди повече от 10 години. И ако баба беше живяла дълго и имаше оставена следа, то Лю сиотиде твърде млад, твърде невинен и нелепо, страшно нелепо. Колкото и грозно да звучи, мисля, че е някак по-поносимо да се разделиш с възрастен и болен човек, отколкото с някой, чийто живот тепърва предстои. Но ние помним. Което не е успокоение, но… кое ли би могло да бъде?

Поредният с нищо незапонмящ се ден. Но си дадох сметка, че пиша само когато съм тъжна, депресирана, унила… Е, времето днес е достатъчно скапано, за да ме скофти, но някак си не успя. Та за писането - знам, че не е нужно да пиша всеки ден, дори, когато няма нищо за отбелязване, но ми харесва да го правя. Просто хей така да седна и да натракам набързо ред-два - понякога, щом започна, мисълта сама си тръгва нанякъде и краят е различен от идеята, с която съм започнала. А може би го възприемам, или се залъгвам, че е, като упражнение. Иска ми се да завърша “Орисницата”, но там нещата буксуват. Имам бегла идея какво става по-нататък и може би точно това ми е грешката - липсва ми ясна представа за текста като цялост. Ще ми хрумне, някой ден ще изплува и ще е така очевидно, че ще се чудя защо не съм го видяла. Важно е търпението. И оптимизма.

Два почивни дни на бездействие и мързел. Изключвайки досадната къщна работа и експериментите в кухнята (всъщност божествен ябълков сладкиш се получи), не съм свършила нищо полезно. Не съм си подала носа от нас и… Дори не съм чела особено много. Как си пилея времето. А съвсем наскоро в един разговор споделих, че искам да направя толкова много неща, да опитам, да мога, да експериментирам, че два живота няма да ми стигнат. А ето че последните два дни са прахосани безвъзвратно.

Деси си идва във вторник. Само за три-четири дни и има толкова много хора, с които да се вижда, че въобще няма да мога да й се порадвам. Как ми липсва това същество… Но Австралия е буквално на другия край на света, а за нея там е по-добре. Нищо, поне ще мога да я гушна и да й кажа, че я обичам на живо.

Тази седмица ме записаха на курс. По интерактивни методи на обучение. Само името му е претенциозно, иначе си е същата работа, която учехме в СУ по Педагогическа психология. Обаче беше интересно как реагирах самата аз в ролята си на обучаваната. Ужас! Успях да се погледна от страни - най-лошият ми кошмар в действие. Седнах на последния чин, качих си краката на съседния стол, за минута не спрях да се въртя… Непрекъснато прекъсвах лектора с въпроси… Е, не че той беше от атрактивните и не че каза нещо ново, ама все пак… Интересният извод е, че пак ми се учи нещо. Ама вече мога да избирам и това е хубаво. Хубаво е също така, че днес в час успях да приложа на практика някои от нещата, които човекът ми припомни. И стана наистина весело. Пък и полезно даже, мисля. Струваше си умората и 12 часовия работно учебен ден. Значи, пиша си забележка и шестица Нищо ново под слънцето.

Има много начини да грешиш. Да пресечеш на червено, да объркаш сметките и да не ти излязат парите, да се облечеш топло, а навън да грее слънце… Това са простимите грешки. Грешките, които касаят само теб и не засягат другите. Не ги нараняват, не ги унижават, не ги травмират. Грешките, при които някой друг плаща за твоето недомислие, са вече непростими. И тук вече идва въпросът кога можеш да избегнеш грешката. Когато си наясно с възможните последици, и въпреки това рискуваш с идеята да не си преценил правилно? Грешка! Когато не си наясно, но решаваш да пробваш? Грешка! Кога рискът от грешка е оправдан, когато въвличаш и друго човешко същество в експериментите си? Никога!

Сгреших. Сега съжалявам неимоверно много. Мога ли да поправя грешката си? Не знам. Знам, че не мога да залепя вече счупеното. Хорските сърца и души не са чаши или играчки. Колкото и да ги лепиш, остават белези, пукнатини, слаби места, податливи на ново счупване, с още по оронени прашинки и още по-трудни за напасване. Грешката е още по-голяма, когато грешиш спрямо човек, за когото знаеш, че е бил чупен преди, че е крехък. Още по-лошо е, когато самият ти си от този тип хора - чупливите. Тогава оправдание няма.

Трезвата преценка не винаги е възможна, но когато си даваш сметка, че си я имал и си я пренебрегнал… Когато си наясно, че си сгрешил от… няма основателна причина. Просто не си помислил. Или си помислил и си пренебрегнал разума, действал си импулсивно. Тогава си толкова виновен, толкова низък в собствените си очи, че направо те е срам да се погледнеш. Да си помислиш за себе си дори. Изкупление? Прошка? Поживей малко с тази си вина, може да ти дойде акъла в главата и да не грешиш повече. Добро пожелание. Мисля да го случа.

Днес съм уморена. Зверски уморена. И физически, и психически. Нервна съм и избухлива. Не мога да разсъждавам трезво. Отвикнала съм на 12 часов работен ден. А трябва да се стегна. Хм, ще! Просто трябва да вляза в ритъм…

Днес ми разказаха една дзен-притча. Перефразирам я, но в общи линии беше следната:

“Велик западен професор отишъл при велик дзен-мислител с молба да бъде научен на мъдрост. Седнали, поприказвали и мислителят станал да донесе чай. Пристигнал с две чаши и кана. Едната чаша била пълна с чай, а другата празна. Мислителят започнал да налива чай от каната в пълната чаша. Чаят започнал да прелива и тъкмо потекъл извън ръба на чашата, когато професорът станал и извикал: “Спри! Какво правиш? Не виждаш ли, че прелива?” Мислителят отвърнал: “Ти дойде при мен, пълен със знания, както аз донесох тази чаша, пълна с чай. За да те науча на моята мъдрост, ти трябва да оставиш своята да изтече. Изпразни чашата и тогава ела.”

Това значи ли, че за да се науча отново да обичам, трябва да забравя как се обича? И за да си позволя да бъда обичана, трябва да забравя начините, по-които преди съм била?

Edit: за майка ми; за самоунижението; за лошите момчета; за автосугестията; за форума.