С градския транспорт
От години насам, когато пътувам с градския транспорт, си нося някакво четиво - книга ли ще е, записки някакви или учебник - абсолютно е задължително да имам под ръка нещо за четене. Иначе не издържам мизерията. А си употребявам тролеите и другите подобни ежедневно. Понякога обаче, се оказвам без книга. Тогава се забавлявам да гледам фасадите на кооперациите. От години ги разглеждам и “анализирам”. Ето - тази там е добре подържана, прозорците са измити (напоследък все повече нова дограма се появява), има цветя на балкона или прозореца. В София има много красиви кооперации. Има и невероятни архитектурни грешки. Понякога са една до друга - тотална дисхармония и неадекватност на стиловете. Има и квартали, които са строени сякаш с някакъв по-общ и перспективен поглед. Например по линията на тролей №2, тъкмо преди да стигне до Околовръстното, има едно кварталче, пада се от дясно, което е страшно приятно. Много интересни къщи са построили там и са доста стари, в смисъл, не са от последната строителна вълна. Тесни и дълги, не по-високи от 4 етажа, с уникални покриви, с по-стръмен наклон и нещо като тераски в самия покрив, създаващи илюзията за страна с много снежна зима. Друг такъв квартал с еднакви къщи има на Стамболийски, ако се не лъжа - там обаче са си типично соц-постройки. И пак са интересни - няма други в София. Започнати са на доста широка основа и, подобно пирамиди, се стесняват по-нагоре. Случвало се е да завидя на тези, които живеят точно дад широката част - предстаявм си как оползотворяват за тераси покрива на съседите. Понякога се опитвам да си представя що за хора живеят в дадената къща/апартамент. Дали са млади или възрастни. Дали има цветя и ефирни завеси или спуснати щори. Понякога един до друг стоят прясно боядисани и блестящи прозорци и облепени със стари вестници и с олющена боя. От едните струи живот, а другите приличат на призрачно обиталище. По прането също много може да се гадае - чаршафите могат да са шарени или бели, дрехите - в тъмни или светли цветове, понякога разбирам, че в къщата има войник по прострените на балкона партенки, или бебе - по сладурските малки дрешки и одеялца. Невероятно разнообразие от гледки се открива през прозорците на градския транспорт.
А хората вътре са още по-уникални. Най-често срещаните са бабичките и дядовците, a.k.a. пенсионерите, които така и не се научиха, че рано сутрин и късно вечер е по-добре да не пълнят и без това претъпкания транспорт. Имат доволно много свободно време, за да пътуват в по-малко натоварени часове. Любими са ми тези, които пъшкат на висок глас докато те подпират с шкембе в рамото, защото ти си си позволил да седнеш, а само да се освободи място, се сюрват, забравили и бастун, и херния, и торби и се бутат, за да се свлекат на седалката и да продължат да пъшкат, но вече по някаква тема. Сутрин рано, към 7, е пълно с деца- дремят по седалките, дремят прави, закусват или слушат музика… Вечер двойките са хит - гушкат се, държат се за ръка, усмихват се. Онзи ден, например, попаднах на един уникален екземпляр - в съзнанието си го кръстих “соц-изнасилвач”. “Соц-” заради начина, по който беше облечен - съв панталон с ръб, малко над обувките, прав, тесен; тютюнев цвят къс шлифер (какво определение само), пристегнат здраво малко над кръста с колан, олюпени обувки и олюпена чанта. Коцкарски мустачки. Картинката се допълни от извадения вестник “Дума”. А “изнасилвач” заради начина, по който оглеждаше всичко женско, включае моя милост - ококорен, гладен поглед, бързо, несъзнателно облизване на устните, вторачване. Онзи лепкав и неприятен поглед, след който се чувстваш мръсен…
Транспортът също е много полезен за научаване на новини, клюки, мнението на пасажерите по дадена тема, изказано на висок глас - редовно без да е искано. Или за запознанство с различните индивидуалности на някого - преди няколко седмици една жена изнесе цяло представление, демонстрирайки спор между всички личности, населяващи главата й. Също така можеш да видиш от близо просяк, акордеонист, кавалджия, крадли и крадльовчета… Тях не ги виждаш, но доста осезателно чувстваш наминаването им покрай теб, когато после ти се наложи да си извадиш портмонето, а на него са му поникнали крачета. Уникално е. И преживяването, и начинът, по който си излизаш от там - обикновено по-лош, отколкото, когато си се качил. Е, има и изключения, но редки. Затова си нося книга. А вие?
