Пясъчен часовник - внимание: чупливо!

Не за пръв път ми се случва да пазарувам на изплащане, но днес видях колко са изнагляли банките. Никога до сега не ми бяха поставяли следните условия (като изключим, че много любезната иначе продавачка в Германос не ги разясни, та добре, че ги научих преди да сключа договор): 50 лева годишна такса за подържане на кредитна карта, която аз не искам, и по 2.50 на месец за обработка на данните. Кожодери! Е, разбира се отказах - така или иначе не ми беше нужна чак толкова умна джаджа за почти 400 лева - първата, която харесах - и за 169 втората. Най-накрая си взех от съвършено друго място за 59 лева, 256 MB, вместо 512 MB… Говоря за mp3 player всъщност. Това май е третото от изпълнените рожденнодневно-коледно-новогодишни желания. Май не е имало друга година, в която да си подаря толкова много неща и все такива, за които дълго съм си мечтала. Май само гаджето остана да се появи. Ако вече не е де. Точно тук нещата са най-неясни. Въпреки всичко 3 от 4 никак, ама никак не е зле. Уф, да си имам хаотичната мисъл - от къде започнах и с какво свърших! Сега остава да разуча джаджата и да си я ползвам със здраве

Идеята е копирана от “Хоремаг” и ще се допълва, когато се сетя. За сега - основните неща.
1. Кръстили са ме Ина, на баба ми Иванка (родителите ми очевидно страдат от липса на вкус и въображение);
2. Баща ми са го кръстили Стефан, поради която причина аз съм Стефанова (слава богу не Венциславова например [справка гръцки/старогръцки];
3. Поради причина, че се взима фамилията на бащата, а не на майката, се зова Тодорова (аман!), а не Портокалска (амин!), което обаче смятам през настоящата година да променя;
4. Родена съм в София, в 3-та градска болница, която нямам идея къде е, а и не искам да разбирам, защото, ако хлебарките са бесмъртни, то тези, живели по време на раждането ми, в момента са ОГРОМНИ И ЧОВЕКОЯДНИ!;
5. Раждала съм се окло три дни - от 13 до 17 рано сабахлем (декември) - очевидно майка ми е героиня, която не се е стреснала нито от отровно зеления ми цвят (справка пъпна връв шикозно омотана около врата), нито от всъщност плешивото си бебе, декорирано с туфи черни косми, кокетно подаващи се от ушите [постригани!];
6. Всъщност майка ми е героиня и по други причини, но за сега е достатъчно да споделя, че е такава;
7. Последно - родена съм на 17 декември в 2:50 сутринта, през лето Господне 1977-мо;
8. Зодия Стрелец, асцендент Везни, луна в Риби;
От тук нанатък евентуално ще пиша за разни неща като образование, заслуги и предпочитания… Или, както казва Бранислав Нушич, ще си създам Автобиография (която приключвала като се задомиш). И обещавам да е смешно. Сиктир от сериозности

След броени часове и тази година ще свърши. И ще започне друга. Преди няколко месеца започнах опит за равносметка. На себе си, на нещата,които искам и които правя. Равносметка не се получи, но за много неща ми олекна и бидейки написани и осъзнати по този начин, те някак си престанаха да бъдат така страшни. Сега е ред на годината - да бъде оценена. Беше по-добра от други. Да не кажа много добра. Намерих нови приятели. Или познати. Времето ще покаже каква точно е връзката, кото сме изградили по между си. Запазих работата си, поне до септември догодина, което все пак доказва, че я върша добре и за разлика от предишните трима души, заемали поста, оставам на него за повече от година. Поех финансова отговорност - успях да получа кредит и успях да бъда полезна на семейството си. Влюбих се - за пръв път от години изпитвам онова странно усещане, от което устата ти не може да спре да се усмихва, слънцето е по-ярко и ако искаш, можеш да летиш… Научих се да ценя мига и да не повтарям стари грешки. Разбрах кои са силните и слабите ми страни и намерих начин да съм внимателна с едните и да извличам полза от другите… Беше наистина година за плащане на сметки и бране на плодове.

Но не беше само хубава - почина и последната ми баба, разбрах, че баща ми никога няма да бъде истински баща за мен, нагледах се на лицемерие и бедност… Бих казала, че това ме е направило по-силна, по-твърда. Но всеки път, когато ми се иска да кажа, че силната личност е по-устойчива, се сещам за думите на един Приятел: “Стоманата се чупи, желязото се огъва” (колкото си по-силен, толкова е по-лесно да се счупиш…).

Блогът беше озаглавен така, както се казва в момента, защото ми се искаше да извадя подсъзнателното, да го анализирам и възприема, да се науча да живея с него, ако не мога да го променя. И защото ми липсваше способността да обичам. Тази година ми предостави хиляди възможности. Не от всички се възползвах, не всички успях да уловя. Но това, което ми е липсвало дълго време, в момента е тук. Тук и сега. И в края на тази година аз съвсем съзнателно обичам.

За света може да си никой, а за някой може да си целия свят.

Коледното ми настроение, настанило се у мен още в началото на декември, започва да достига своя пик. Не зная защо толкова обичам зимните празници, но атмосферата е различна. Особено, ако имам щастието да съм извън града, някъде, където хората все още се топлят с дърва и ако е навалял сняг рано сутрин или късно вечер въздухът ухае невероятно. Тази година съм си вкъщи, но е така уютно и с такова желание украсих, че не съжалявам особено. Елхата е чудна, навсякъде горят свещи, мирише на топла питка и баница, на капама и тамян… И имаме гости. Които са от любимия ми тип гости - не спират да превъзнасят готварските ми умения. Е, не че не са прави, но…
Щастлива съм, че успях да избера и купя подаръци, които в по-голямата си част се харесаха. Тези, които получих, също са чудни. А тази Коледа ще запомня с най-хубавия подарък до сега - хармония и спокойствие. Поне за мига…

Нещо старо, но колко добре звучи точно в този момент…

Ако ти си сянка, аз ще бъда светлина,
Ако си безумен, аз ще разбера,
Ако плачеш и си тъжен – ще се смея,
Ако искаш смърт – ще те накарам да живееш.

Ако ти си слънце, аз ще бъда тъмнина,
Ако имаш воля – ще се подчиня,
Ако си щастлив – ще съм до тебе,
Ако ти тежи – ще смъкна твойто бреме.

Ако искаш да говориш – ще мълча,
А мълчиш ли – ще те изкуша,
Ако имаш нужда да си сам – ще си отида,
А когато си самотен – ще ме видиш.

Ако искаш мен – ще бъда с теб до края,
Ако ли не – ще те оставя да мечтаеш;
И ако още не разбираш, че съм твоя,
Пусни сърцето си да поговори с моето.

Подарих си бюро. Вчера вече не издържах на заместителя (пригоден от моя милост скрин (единственото “наследство” от баба ми), с плоскости от стара секция), който непрекъснато се разпадаше и според мен продължаваше да мирише дори и след непрестанното хигиенизиране и ароматизиране. И понеже скъпият ми работодател не само няма да ми вдигне заплатата, но и най-вериятно ще ми я даде след празниците (подаръци ще намеря как да купя все пак), ми се наложи да взема пари на заем. Та вдигнах се, както си бях с дрехите, с които осъществявах Коледното почистване, само едно палто метнах отгоре, и се занесох в Plesio да си закупя бюро. Там работи един съученик от гимназията и не ми трябваше много убеждаване, за да реша, че по-добре да дам 30 лева отгоре и да взема нещо по-функционално, отколкото най-евтиното. Да, ама нямах толкова пари. Отказах ли се? Не! Когато си наумя, че нещо трябва да стане и то зависи в по-голямата си част от мен, не мирясвам, докато не го осъществя. От “Ангел Кънчев” отидох до “Ботев” и “Сливница”, изнудих майка ми за пари и се върнах да си взема бюрото. Имаха го на склад. Обаче можеха да ми го доставят чак днес следобед. Ама аз никак не обичам да чакам. Такси? ОК! Ама ОК явно обучаваха нова диспечерка, след 45 минути чакане такси още нямаше. Отказах го и започнах да махам на минаващите. А в центъра беше едно задръстване! “За къде сте?”, “Качвайте се.” - “Ама аз съм с багаж…”; “О, не, не ми се занимава…” И така около 30 минути. Най-накрая се опитах да звънна на един приятел, за да дойде с колата да ме вземе. Ново двайсе - в картата пари няма! С персонала си станахме близки… Около 5 GSM-a ми бяха протегнати на мига. А колегата Кирил избяга от работа и дойде да ме откара. Но цялата тази одисея трая приблизително 3 часа.
Бюрото ми е чудесно, пък и сама си го сглобих, което е половината от удоволствието
А днес ще ходя на кръчма с класа. Поканиха ме. Не мога да разбера какво става, но хлапетата се държат все едно ме харесват. Коренен обрат от преди 2 месеца. Не помня да съм направила нещо, с което да заслужа промяната. И съм мнителна. Какво ли ще искат? А може просто да са пораснали…

Имам невероятна нужда от спокойствие и почивка. От това да престанат да ме следят под лупа, да ми се бъркат в живота и да се опитват да ме контролират. Животът си е мой и мога да правя с него, каквото си поискам. Дори ако искам да го хвърля на вятъра. До смърт ми омръзна да се оправдавам, да внимавам, да не мога да се чувствам достатъчно зрял и пълноценен човек. Писна ми! Искам просто да нямам дразнители и поне веднъж за разнообразие, нещата да са спокойни и хармонични.