Пясъчен часовник - внимание: чупливо!

Понякога, когато чета нещо и едновременно с това слушам музика и съвсем случайно музиката се окаже странно и дори плашещо подходяща за точния пасаж, се усмихвам на нищото и вярвам в чудеса. Понякога, когато вървя по улицата и дълго време е било мрачно и студено, унила съм и тъжна, точно в този момент винаги се появява слънчев лъч, само за мен. Понякога, когато търся равновесие и хармония, в съзнанието ми изниква образът на ефирна жена, балансираща по тънко въже над пропаст. Понякога, когато си мисля, че нямам мечти или са неизпълними, си спомням за един пролетен дъжд и за усещането да съблечеш всичко и да танцуваш на улицата. Понякога, когато искам да летя, сякаш отново сънувам скок от върха на невъзможно висока кула, вързана с канап. Понякога, когато смисълът е изгубен, желанието - изчезнало, вярата - погубена, се появява някой, който има нужда точно от мен в този момент. И понякога, когато надеждата за щастие е на път да умре, съвсем в последния момент осъзнавам, че дори аз в момента да не съм щастлива, то покрай мен е пълно с хора, които са. И се радвам за тях, а моята надежда се връща.

Billie Myers - Kiss the Rain

Всеки път сякаш за пръв път боли и всеки път се учудвам на това как е възможно болката да е така физически осезаема. Как въздухът не стига, как се задушавам в опитите си да поема дъх, как сърцето едновременно сякаш препуска и спира, как стомахът е свит на топка, как полагам усилия да не мигам, защото мигна ли, светът изчезва, изтича… Как е възможно да забравиш подобна болка? И отново да рискуваш да я изпиташ? Рискувах. И загубих.
Сякаш са ме програмирали - отивам някъде, убивам известно време, опитвам да не мисля. После пак оставам сама с призраците, с провалите и несбъднатите опити. С натрапчивото усещане, че някъде съвсем малко извън възможностите на зрението има някой, който се смее на много хубавата шега, която си е спретнал за моя сметка. Дали ако аз изчезна ще изчезна и болката?

Може би най-тежкото “проклятие”, което съм отнасяла през живота си е “Да ти се върне точно същото, което в момента ми причиняваш!”. Подобно пожелание съм отправяла и аз самата. Може би в момента, в който съм го чула, не съм осъзнала какво карам човека отсреща да изпита, от друга страна, когато съм го отправяла, ми е било пределно ясно точно колко ме боли. Не зная дали хората, на които съм пожелала болката, която съм почувствала заради тях, са я изпитали. Ако не са и има начин да отменя пожеланието, то правя го - искрено и от цялото си сърце. Защото проклятията се иапълняват в най-неподходящите моменти и не винаги касаят нас самите.

Аз си плащам. С доста голяма лихва при това. Но не мога да потъпча съвестта си и да не призная, че съм заслужила всичко. И унижението, и отхвърлянето и несподелеността… и провала в опитите си и желанието си да дам и да споделя нечие щастие. Та нима аз самата не съм гледала с насмешка и неверие и не съм се залъглавала, че не личи, че само търпя нечия обич? Нима не съм изоставяла, не съм се подигравала, не съм се държала студено и безразлично? Е, връща се.

Странно е, че сега, когато е мой ред да се поставя на мястото на хората, които съм прегазила в един или друг етап от живота си, мисля не толкова за това, че претърпявам провал (но и това го има, наред с наистина огромната болка, че си нежелан), колкото за това, колко долно съм постъпвала. Поставям се на мястото на всеки един, търпял характерчето ми, и въпреки всичко обичал ме. Тогава се чудех как е възможно, дори понякога съвсем целенасочено съм наранявала, само и само да видя до къде мога да стигна и да накарам човека отсреща да се откаже. Мислех си, че така вината ми ще е по-малка - да те намразят, а не да зарежеш. Колко съм била глупава! Може би още съм. Може би никога няма да помъдрея. Сега е моят ред да се сблъскам с безразличието. Да се проваля в опитите си да дам щастие и цел. Независимо от всичко човекът от среща или не може, или не иска, или не иска точно с мен, да бъде щастлив. Понякога в опитите си да помогнеш на целия свят, не успяваш да забележиш малкия и наглед незначителен човек, който се нуждае от теб - тук и сега. И ако наистина за света може да си никой, но за един човек може да си целия свят, то това не осмисля ли живота ти поне малко? Понякога жестовете, изражението, интонацията казват повече от всички думи. Понякога, колкото и да опитваш, не се получава. И ако не можеш да дадеш, не защото не искаш или нямаш способността, а защото попада на камък, а на теб ти обръщат внимание единствено от съжаление, не е ли тогава отново дошло времето да се обърнеш към добрата стара приятелка, която цял живот те е спасявала?

Има моменти, когато гордостта си струва да се потъпче, да се отречеш от принципите, които достойнството ти диктува, и ако трябва да се влачиш пълзейки, за да заслужиш мечтите си. Но има и такива моменти, в които гордостта оствава единственият ти приятел, единствено способен да държи гръбнака на волята ти изправен, за да не се пречупи. За да продължиш напред. Към там някъде, където всички сметки ще са платени, ще си плакал достатъчно за себе си и ще можеш да плачеш за другите. Където ще те боли за миналите грешки, но ще си наясно какво си сторил и никога няма да го повториш. Когато ще си помъдрял и по-внимателно ще избираш думи и действия, хора и места, за да спестиш на себе си и на другите сметките за плащане.

Моля за прошка В. затова, че след като те накарах да повярваш, че щастието съществува, срутих въздушните кули и те оставих по-скептичен и от преди. И ти благодаря за проклятието - мисля си, че ако съм била толкова долна или глупава, че да причиня такива неща на други, то съм длъжна да го изпитам и на собствения си гръб. Моля за прошка и С., затова, че все исках време и обичах, защото ме обичаха и времето никога не дойде. За лъжите и скандалите, за никога недошлото завинаги. И вярвам, че на добрите хора рано или късно им се случват хубави неща. Ако заради моите постъпки сте изтърпяли наказанието си в този живот, то поне е имало някаква полза.

Днес пиша без повод. Или може би с повод, по-неосъзнат и по-плашещ от обикновено. За прецакването и мотивацията. За възможностите. За амбицията, която мразя като качество и определение. Когато нещата са неизбежни се стагям и ги върша. Качествено. Иначе се офлянквам. Винаги ли трябва да съм на ръба? С теб, слънце, винаги ще имаме облаци по между си. Писах картони и бележници 5 часа, на спокойствие. Защо не мога просто да живея за мига? Засипаха ме с купища ненужна информация. Обичам те, но до кога ще подържам илюзията, че е споделено? Ненавиждам голяма част от работата си. Ненавиждам границите, които поставяш. Може, не може, бих, не бих… Срам ли те е? Понякога ме е срам, че съм учителка… Няма престиж, аз не намирам полза. Вече. Искам да върна времето и… какво? Да следвам право? Журналистика? Да дам това, което давам сега, на този, който го искаше? Искам да съм различна и същата. По-самоуверена, по-независима… И по-зависима. По-даваща. Такава, която да може да задържи. Искам да работя с полза. Искам да обичам. Искам да давам, когато искат. Искам да получавам, когато имам нужда. Искам точно определен човек сега да е тук и да ме прегърне. Искам да съм сама. Искам да мога да плача отново. Да се смея. Искам.
Ей така искам да върна времето с десет години назад. И да започна от начало. Дали ще сбъркам на същите места и със същите хора? Тук и сега. Обичам. Мога. Искам. Обичам. Искам. Не мога и не трябва. Да си тръгна или да се боря? Да нястоявам или да се откажа? Да продължа или… Утре… Пак ще е самота. Винаги ще е самота. Едно е да си сам, друго е да си самотен. По дяволите! Има ли някой?

Пътува ми се. Иска ми се утре, вместо да стана в 6, за да отида на работа, да се наспя, да стегна една раница и да отпраша на някъде. Хубаво би било да мога да карам кола и естествено да изврънкам да ми дадат антиката. Но и без кола може. Само малко пари… Но, хайде да не развалем хубавата идея с делничности. Спомням си, преди 2 години успях да обиколя повече места в България, отколкото през целия си дотогавашен живот. Със Сашо бяхме измислили евентуален маршрут с изходна точка София и крайна цел Балчик. А местата за спиране по пътя бяха сравнително условни. Той да упражни шофирането, аз да правя компания и да навигаторствам. Противно на всички мнения и предразсъдъци, аз се оправям учудващо добре с посоките и картите. Та, тръгнахме рано сутринта във вторник (не помня датата, но помня, че беше септември и валеше). Някъде към 10 бяхме се справили успешно с излизането от София и спряхме за по чай преди Ябланица. Пропускам пътуването по магистрала Хемус, не за друго, а защото освен легендарния Правец и то мернат от далече, почти нищо не се виждаше. Въпреки, че ако беше разрешено спирането по мостовете (виадукти?), бих прекарала часове на тях, взирайки се надолу. Спеше ни се зверски, времето не предразполагаше към разходки - мрачно, влажно, студено. Починахме и продължихме. Можехме да избираме за спирка за нощуване между Рибарица и Априлци. Решихме - Априлци. Бях ходила там на сватба на един от всичките първи братовчеди и някак ми се искаше да започнем с място, на което все пак съм била.
На път ни беше и минахме през Троян. Много ми се искаше да видя тамошния манастир. Беше някакъв празник и сградата се пръскаше по шевовете. Надникнахме по стаите и определено не ни хареса идеята да спим там - малки и запуснати са, а ако човек има клаустрофобичен уклон, съвсем не стават. Иначе манастирът е почти изцяло построен от дърво, което с годините е станало тъмнокафяво към сиво, на места черно. Дълги чардаци опасват етажите и в стаите се влиза от там. От третия етаж може да се разгледа покрива на старата черква - покрит е с плочи във всички нюанси на сивото, приличащи на рибени люспи. Помотахме се, поразгледахме - Троянският манастир е един от най-големите и стари манастири в България - аз се заплеснах да чета надписите по стените на черквата. Дворът на манастира е невероятно красив - огромни борове хвърлят сянка над пейките, а макар че беше студено все още имаше рози.
По обяд стигнахме Априлци (любопитният факт е, че Априлци представлява 3 махали (села), свързани по между си с километри път, но обедидени преди години в град), който според дочутите слухове, се славел със селския си туризъм. Като културни хора потърсихме квартирно бюро, но там се спазва безапелационно обедната почивка и решихме да се поразходим докато стане време да се върнат на работа хората. И така, карахме си по шосето, когато видях табела - Вила “Изгрев” и стрелка, указваща посоката. И беше наблизо. Да, обаче и там нямаше хора. Пообиколихме, повикахме - а къщичката беше нова, кокетна и приятно подканваща много уморени пътници. Тъкмо се бяхме отказали, когато се появи някакъв младеж на колело. Мисля, че имаше или говрен дефект, или беше бавно развиващ се, но ни отключи, обясни криво-ляво кое къде е, прибра парите и ни остави. Свалихме багажа и решихме преди да се трупясаме, да пообиколом и да си изберем място за огън вечерта. На няма и 200 метра имаше чудна борова горичка, а до нея пасище. Градът, поне където бяхме ние, не предлагаше нищо интересно за разглеждане, та се прибрахме, изкъпахме се и прекарахме следващите 4-5 часа в сън. На свечеряване се разходихме да купим хляб и нещо за десрт, приготвихме хладилната чанта и одеялата и потеглихме към гората. Хубавото беше, че нападали клони имаше в изобилие - и малки, и по-големи, беше завет и кравите си бяха тръгнали. Огънят беше направо клада По едно време се наложи да го гасим, че да може все пак да се получи малко жар за пържолите. Е, жар не стана, но опечени на клон, опърлени по-скоро, мръвките бяха страхотни. По едно време заваля, но явно наистина избраното място беше добро, защото и без да се отдалечаваме много от огъня се скрихме под дърветата и останахме сравнително сухи. Когато дървата започнаха да попривършват, съвестно загасихме огъня и започнахме да се препъваме в тъмното към вилата. И там открихме шах. Не бях играла от малка, но въпреки това спечелих 2 игри.
Не зная дали са ремонтирали от тогава Троянския манастир (а дори и да са, някак не мога да си представя, че ще нощувам на такова място) и дали Априлци не се е поцивилизовал, но определено къщичката беше невероятно уютна - два етажа, на втория имаше 3 спални и баня, а на първия хол и кухня. И ако ми се бяга от шума на града, ако не искам да срещам тълпи от туристи и да чувам чалга под балкона си - то това е едно от местата.
Пътува ми се…

Зарибявка. И отгоре даже. И не мога да я инсталирам така, че да не зачезне след един час. Хиляда пъти ми обяснихах как се ползва онова чудо “крак’. И аз точно толкова пъти не можах да го употребя - очевидно. Одеве стигнах до ен-то ниво и умря работата. HELP бе - от толкоз народ, дето ги разбира тиоя работи окло мен, няма ли кой да дойде да я пусне тая джаджа???

Губя. Губя време -
мога да усетя как изтича…
Губя ли го, щом обичам?
Щом се уча пак как да живея?

Не в смисъл да умееш да изпитваш чувства, а в онзи, в който долавяш чуждите и/или те ти влияят.

Напоследък вкъщи идва майката на най-близката ми приятелка, която е в Австралия. Много я уважавам въпросната жена, много съм задължена както на нея, така и на дъщеря й, а и не бих отказала услуга или каквото и да е, стига да мога да помогна. Но забелязах нещо странно - всеки път след като е била у нас, ме наляга такова зверско главоболие и така ме свива стомахът, че направо ми причернява. Първият път не обърнах внимание. Вторият също, но когато започнах да получавам все същите симптоми при всяко нейно посещение се замислих. Жената не е лоша. Малко по-експресивна и високоговоряща е от поносимото за мен, казва си всичките проблеми и неволи, а те не са малко, засипва ме с информация… Очевидно съм податлива на подобен род агресия. Другото любопитно нещо е, че Чери, която по принцип е много възпитана, кротка и любвеобилна, се кокошини и хъхка срещу нея, скача й и иска да я дере и хапе. Подобно поведение не е типично за животното. Не е като да не ме е предупреждавала и друг път за зле настроени спрямо мен хора, но с повечето се държи културно. Та идеята е - ако приема за факт енергийния вампиризъм, който се изразява в изсмукването на чуждата енергия, то възможно ли е по същия начин да те “заразяват” с негативна такава? И какъв би бил начинът да се предпазя от това? Защото, както казах, жената не е лоша, а това, че на мен не ми понася не е повод да й откажа компания и помощ.