За умението да се сложи край
Това е нещо, в което никога не съм била особено добра. Независимо от това, че вече не съм намирала смисъл, надежда или щастие в нещо, което правя или някой, с когото съм, винаги съм отлагала, защото ме е било страх да взема решение и това решение да се окаже погрешно. Ако бях малко по-разчитаща на преценките си, бих си спестила много мъка и сълзи и също толкова на хората, които ме заобикалят. Обаче се оказа, че не е токова трудно. Да сложиш край, когато трябва. За да може хубавото да си остане хубаво, без да бъде опошлено от натяквания, сълзи и молби, без да се изкриви до неузнаваемост от идеята да задържиш нещо, което вече не е това, което искаш… Сигурно е объркано, но предполагам, че всеки, който зачете това, е минал поне веднъж по този път и правил подобни грешки. А може и без тях. Животът не свършва, когато нещата не се получват точно и когато на теб ти се иска. Напротив - продължава, ако успееш да вземеш хубавото и да го запомниш като такова. Понякога трезвата преценка е по-добре да надмогне емоциите. Понякога не. Но ако разумно си взел решението да запазиш красотата на емоциите - това мисля, че е един от добрите примери за симбиоза между двете.
Ново начало. Нов ден. Утре. И всички дни след това. За пръв път неограбена, неомърсена… А просто по-богата.