Ей така
Днес пиша без повод. Или може би с повод, по-неосъзнат и по-плашещ от обикновено. За прецакването и мотивацията. За възможностите. За амбицията, която мразя като качество и определение. Когато нещата са неизбежни се стагям и ги върша. Качествено. Иначе се офлянквам. Винаги ли трябва да съм на ръба? С теб, слънце, винаги ще имаме облаци по между си. Писах картони и бележници 5 часа, на спокойствие. Защо не мога просто да живея за мига? Засипаха ме с купища ненужна информация. Обичам те, но до кога ще подържам илюзията, че е споделено? Ненавиждам голяма част от работата си. Ненавиждам границите, които поставяш. Може, не може, бих, не бих… Срам ли те е? Понякога ме е срам, че съм учителка… Няма престиж, аз не намирам полза. Вече. Искам да върна времето и… какво? Да следвам право? Журналистика? Да дам това, което давам сега, на този, който го искаше? Искам да съм различна и същата. По-самоуверена, по-независима… И по-зависима. По-даваща. Такава, която да може да задържи. Искам да работя с полза. Искам да обичам. Искам да давам, когато искат. Искам да получавам, когато имам нужда. Искам точно определен човек сега да е тук и да ме прегърне. Искам да съм сама. Искам да мога да плача отново. Да се смея. Искам.
Ей така искам да върна времето с десет години назад. И да започна от начало. Дали ще сбъркам на същите места и със същите хора? Тук и сега. Обичам. Мога. Искам. Обичам. Искам. Не мога и не трябва. Да си тръгна или да се боря? Да нястоявам или да се откажа? Да продължа или… Утре… Пак ще е самота. Винаги ще е самота. Едно е да си сам, друго е да си самотен. По дяволите! Има ли някой?