Пясъчен часовник - внимание: чупливо!

Преди няколко дни един съученик, колега и т.н - всичко на куп ме помоли да му услужа с mp3 player-a за няколко дни, за да може, пътувайки за Италия, да разучава разни арии. Понеже човекът ми е правил услуги, пък и аз не намерих нищо лошо в това да се лиша за няколко дни от машинката, която така или иначе все още не е неотменна част от живота ми, казах ОК. И забравих - той така или иначе не беше сигурен, че ще му трябва наистина (е, нали ще пътува със самолет, а не с автобус). Преди няколко часа кротко отивах към среща с компания и младежът се обади, за да попита още ли важи предложениято. Казах да и предложих да мина да му го оставя - бях на 2 крачки от тях. Ама не бил вкъщи. Добре - да ми звънне половин час по-късно, за да му кажа къде съм. Е, обади се. Уведомих го. Минаха час, два, три… Пуснах му sms, за да му напомня, че няма да зимувам в заведението. Никаква реакция. Изрично казах, че имам ангажимент по-късно. Ни вопъл, ни стон… Преди малко е звънял, а аз не съм го чула. Е, няма да му се обаждам. Той иска услуга, нали? И се сещам, че винаги, когато имаме уговорка за 8 например, а аз чакам у нас, той идва към 10. Последният път се нацупи, защото след срещата с него имах друга среща. Е, какво да направя, че сам си яде от времето? Адски се дразня на хора, които нямат времето за нищо. Уговорките също. Един час е един час, пет минути също. Точността е качество, което уважавам и не спекулирам с него. Независимо, че на жените им било позволено. След като аз не закъснявам, моля и мен да не ме връзват.

[на ***]

Помни за болката безумна във сърцето,
помни плътта ти нежна как изгаря
в следи безкрайни сълзи по лицето,
помни как в теб вратата се затваря.Помни, че белезите не зарастват,
наистина бих искал да го знаеш,
в пустинята цветята не израстват,
дори и дъжд проливен да желаеш.

Помни как чувствата, красиви пеперуди,
превърнаха се в ято черни врани.
Помни как просто леко се учуди,
когато впиха клюнове в мечтите ти раздрани.

Помни, че няма връщане назад,
помни, че всичко мъртво гние в гроба,
че в пропаст свършва всеки кръговрат
и често любовта прераства в злоба.

Помни го в миг последен на прозрение
и после забрави го без остатък.
Ела със мен отвъд, вземи решение,
бъди щастлива в миг, дори и кратък.

Помни и тази малка песен някой ден,
когато дървен кръст бележи края,
изпей я на ангела с поглед студен,
ако сама, без мен, попаднеш в Рая.

Помни, че искам с теб да бъда вечено,
но нещо като веченост просто няма.
Помни, че днес - съвсем чистосърдечно,
обичам те без никаква измама.

А. Б. 18.11.2002

Нощес пак построих две-три къщи и изремонтирах още толкова. Обичайното изпитано средство за приспиване, този път не сработи. Опитах с броене - не става, дълбоко дишане - никакъв ефект… Пълнолунието е още мнооооооооого далече, а аз вече сомнамбулствам. Нищо, поне този път успах да довърша въображаемата къща на мечтите, че даже и двора започнах. Всеки луд с номера си, както казват. А сега ми се спиииииииии…

Рядко мисля за тялото си като за машината, която трябва да функционира добре, за да има място за това, което съм аз всъщност. Ако приема, че човекът е неразделно цяло от физическо и психическо или тяло и душа, то нима не е важно да се полагат грижи и внимание за физическото, за да може душата да се чувства добре? И още, защо понякога сякаш целенасочено причинявам на тялото си неща, които го съсипват? Знам, че цигарите са вредни - все по-често имам сърцебиене и не мога да си поемам въздух, но продължавам да пуша, сякаш на пук. Понякога се замислям, че и алкохолът е вреден, и както си го мисля, излизаме някъде с приятели и се унищожават количества. А и тогава се пуши повече. Няма ли да се науча, че ми влие зле прекаляването с тези две неща? Вчера едвам оживях. Буквално. И не е за пръв път. Но не си вадя поука. След такива случки си казвам: няма повече, спирам, край…, но нещо все се случва и филмът се повтаря. Защо се опитвам да унищожа тялото си? Каква е тази вътрешна война между разум и безумие? Между телесно и духовно? Все пак нали решенията и импулсите се управляват от психиката. Мисля да опитам да живея малко по-здравословно. Поне да опитам. Не знам до колко ще успея, но поне един месец ще е добре да стоя настрана от всякакъв алкохол и да намаля цигарите. И за да не се изсилвам с обещанията, няма да поемам ангажимент за спорт. Така или иначе не ме влече и не го умея. Понякога наистина се мразя за нещата, които си причинявам, може би е време да направя нещо добро за себе си, докато още не е късно.

Господинът, който между другото се оказа Главен Изпълнителен Директор на Фондацията, си тръгна току-що. Аз продължавам да гледам доста тъпо в пространството. На мен не ми се случват такива неща. Защото внимавам. Парен каша духа, както е казал народът. Имам разни познати, които цял живот го карат през просото, и нищо им няма. Аз, само да кривна леко от общоприетото или от това, което съм си наложила като правила - и загазвам. Алкохолът не е добър съветник. Няма измъкване обаче. Иначе ще ме съдят. А пари за адвокати нямам. Пък и никой до сега не се е отказвал. Какви бяха наперени всички безмозъчни, когато заминаваха… Не мога да се справя, не мога! Обаче трябва. Дилемата да замина или да плащам е несъстоятелна. Пустата гордост!
Имам 12 часа, за да реша какво да взема със себе си. И понеже беше на майтап, понеже не вярвах, че ще ме изберат, не съм мислила какво мога да взема. Мога да взема всичко, стига да не употребява електричество…
Доста неориентирано обхождам апартамента. Цигари… колко цигари ще са ми нужни за година и половина? И дали мога да взема със себе си 730 кутии цигари? И дали ще ми стигнат? Кафе - по-добре не… Там трябва да има разни неща за ядене, нали? Определено. Тъкмо ще откажа сладкото… А цигарите…? Ще питам. Чаши, чинии, вилици… Уф, защо не съм гледала поне един репортаж на предишните изгнаници? НОЖ!!! Определено ще ми трябва нож! Или по-добре ножица? Ще помисля по-късно.
Четка за зъби, паста за зъби… Колко? По една на месец.. 18. Няма да разрешат. Сапун, гъба за баня, шампоан… Да забравя. Там ще се оправям.
Дрехи? Студено ли ще е? Тропически. какво знам за тропиците? Май беше топло. Обаче вали чат-пат. Значи - нудист с шлифер?
Кога ли ще пристигна? В дъждовния или в другия сезон? Топлото не ме тревожи, само да не застуди. Отбелязвам вариант - нещо топло и непромокаемо от една, подчертавам ЕДНА част! И някакво бельо. дали един чифт гащи се броят за една вещ? И дали има от какво да сътворя там нещо подобно? Ами… Уф.. там ще мисля, пък и кой ще ме гледа в такива моменти? Все да има меки листа…
Какво ще правя обаче там? Скуката най-много побърква. Преди време бях чела някаква статия за жена, кяото доброволно прекарала в пещера шест месеца. Само с гримове. Тя казваше, че гримирането запълва страшно много време… Не, не ме влече. Как ще го махна този грим без сапун? Пинсета? Добра идея. Обаче освен за… “разкрасяване”, някаква друга полезна функция има ли?

Усещането да се носиш почти безтегловно, сякаш летиш, но въпреки това усещайки притегателната сила на земята под теб, е невероятно. Особено, ако винаги или почти винаги, оставяш отварянето на парашута за последния възможен момент. Има една граница, която не бива да преминаваш, защото тогава рискът става прекалено голям. Е, аз винаги я нарушавам. И веки следващ път отлагам дръпването на шнурчето с части от секундата. Или няколко десетки метра.
Последен скок за днес. На хоризонта се задават буреносни облаци, а езерото под нас е обвито в гъста мъгла. Жалко, скокът ще бъде последен за много дълго време…
Скочих и полетях. Вятърът брули лицето ми, трудно се диша, но очите са широко отворени и следят бясно приближаващата се земя. Адреналинът препуска във вените ми и сякаш съм полегнала върху скала, толкова е силно съпротивлението на иначе неосезаемото…
Звъни. Какво звъни точно тук? Продължава. Натрапчив, неприятен звън. Сякаш започнах да падам по-бързо. Пропуснах момента, в който трябваше да отворя парашута. Звъни. Продължава да звъни. Телефонът в другата стая. Секунди преди да се разбия, станах от леглото, за да отговоря на позвъняването.
Ненанвиждам да прекъсват сънищата ми. Особено тези, в които летя. И това в общи линии обяснява липсата на любезност в гласа ми, когато вдигнах слушалката и с дрезгав от съня глас почти изкрещях “Ало!”.
- Добро утро! Добро утро! Честито, честито! Току-що бяхте избрана сред два милиона желаещи за победител в тазгодишния конкурс “Избягай от цивилизацията”. Моля изчакайте обаждането на нашия президент и главен спонсор…
Все още съненото ми съзнание не успя веднага да разбере за какво става дума. Решила, че сънят продължава, но вече придобил абсурдността на кошмар, изчаках на фона на ужасно жизнерадостната мелодия да се събудя окончателно.
- Здравейте, късметлийке! - Фамилиарният глас отсреща ме подразни. - Как сте в тази прелестна утрин? Нали не прекъсваме някаква важна работа?
И без да изчака отговор, гласът продължи:
- Приятно ми е да Ви приветствам с голямата награда в тазгодишния конкурс… - бла-бла- бла… - Заминавате утре! За справки: обадете се на телефона, изписан на дисплея на телефона Ви! Приятна подготовка!
И затвори.
Мигах на парцали, осъзнавайки, че съвсем в будно състояние съм разговаряла (по-точно изслушала монолога) с някакви непознати майтапчии. Поуспокоила се, поставих внимателно слушалката на мястото й и се затътрих към кухнята да си направя кафе.
След една-две глътки горещо и силно черно кафе и няколко дръпвания от цигарата, започнах да изтиквам назад приятния спомен от съня и неприятното събуждане, както и да раззсъждавам над това какви идиоти, все още пристрастени към телефонните шеги, са се навъдили, и как са се добрали до принципно необявения ми номер. Добре, че наистина всички номера, от които те търсят, се изписват на телефона и можеш да осъществиш обратна връзка. И така, поразсънила се, придърпах апарата и набрах номера, от който ме бяха търсили последно. Междувременно пуснах телевизора и започнах сутрешната гимнастика на палеца си. Даваше свободно, така че зачаках някой да вдигне. Почти не осъзнавах какво дават по разните там програми, когато изведнъж видях, че на екрана се появява моят блок. Няколко телевизионни микробуса бяха паркирали почти по средата на тясната улица, множество репортери се бутаха пред входа, всеки със свой оператор и асистент… Пожар? Не. Може би депутатът от долния етаж го бяха направили министър. Продължаваше да дава свободно. На вратата се позвъни.
Все още с телефон в ръка, станах да отворя. Отпред стоеше телевизионене екип, а в неадекватната ми физиономия бяха насочени камери и микрофони. Някаква ненормално щастлива девойка почти подскачаше от вълнение, набутвайки между зъбите ми диктофон. Заблестяха светкавици… Някой от другата страна вдигна…
Тридесет минути по-късно в хола ми беше седнал достолепен господин, а аз увита в халат и по чехли, рошава и доста стресната слушах какво говори.

***

Фондация “Натурален живот” всяка година организира конкурс и след като обработи милиони и милиони молби изпраща един-единствен човек за година и половина на необитаем тропически остров. Сам, без багаж, без никаква връзка с цивилизацията. Има ли награда, ако се справиш, без да се побъркаш? Има - подаряват ти острова, но с възможност да го напускаш и да го облагородиш, както си пожелаеш, по твой вкус. Конкурсът “Избягай от цивилизацията” се провежда от десет години. В специално създадена клиника има десет спечелили конкурса съвършено луди същества.
Всъщност, аз харесвам живота си. Май. Но независимо от това, че на сън скачам с парашут, не съм екстремално настроена. И не бих живяла на самотен остров година и половина. И ако преди седмица с приятели не бяхме прекалили с алкохола, никога не бих подала молба за участие в конкурса. Аз съм на 28 години и два месеца. Работя. И никога през живота си не съм правила нищо щуро… С изключение на това. Защото пускането на молба те обвързва с договор за изпълнение. Няма отказване. Заминавам утре и мога да взема със себе си само три неща от цивилизацията.

Прави ми впечатление, че работата, с която си плащам сметките, напоследък се е превърнала в нарицателно за мен. Може би сама съм си виновна - афиширала съм го, натяквала съм го, навирала съм го в очите на хората, които нямат друг контакт с мен, освен виртуалния. Обаче някак ми е… де да знам - обидно? Не би трябвало да се срамувам от работата си, не го и правя, нищо, че не е от най-престижните, нищо, че за по-голяма част от обществото, даскали стават тези, които не могат да станат нищо друго. Сигурно за пореден път доказвам нетипичността на и неадекватността на реакциите си, но аз исках да го работя това нещо. Не че не можех да правя нещо друго за повече пари. Просто исках това. Може би защото хората, които са помогнали за ставането ми такава, каквато съм, са били именно преподавателите ми по литература. И история де, но на мен ровенето и анализирането на текстове винаги ми се е удавало повече, отколкото помнененто на дати и вникването в политическите тенденции. Филологията беше не само най-желана, но и най-удачна. И определено съм добра като филолог. Без излишна скромност тук. Харесва(ше) ми да преподавам. Имах доста идеалистична представа за отношенията между учител и ученик. До голяма степен тя се разби. И не е въпросът в това, че аз не съм достатъчно интересна или подготвена или че нямам желание да импровизирам. Правя го непрекъснато. Просто това, което трябва да преподавам е безинтересно в същността си за днешните ученици. Би могло да бъде направено интересно, но тогава няма да бъдат подготвени за евентуални изпити. Уф, както и да е. Не съм съвсем провалила се, защото поне се комуникира нормално и извън литературата, всичко е ОК. Странно от къде и с каква идея започнах и как приключвам. Опитвам се да обясня, че даскал не е диагноза, но май е такава. Но има и друго - работила съм какво ли не - всички залитания на студентските работи ги мога: от продавач, през барман, сервитьор, та до крупие в бинго. И редактор съм била, и винаги съм се впрягала тиочно толкова, независимо от професията и това за колко време съм я работила. Иначе просто не си струва. Ако не влагаш всичко, на което си способен, ако не го вършиш с желание и от сърце. Може да не ти харесва много (има и такива моменти), но хванал ли си се, прави го както трябва. Ако мога, още една година ще работя в училище. После се махам от там. Не защото не работя добре, а защото няма перспектива. Няма развитие. Следващата ми работа дано да ми носи пак такова удоволствие и предизвикателство. Макар че се съмнявам. Но знае ли човек…