Вещи
Усещането да се носиш почти безтегловно, сякаш летиш, но въпреки това усещайки притегателната сила на земята под теб, е невероятно. Особено, ако винаги или почти винаги, оставяш отварянето на парашута за последния възможен момент. Има една граница, която не бива да преминаваш, защото тогава рискът става прекалено голям. Е, аз винаги я нарушавам. И веки следващ път отлагам дръпването на шнурчето с части от секундата. Или няколко десетки метра.
Последен скок за днес. На хоризонта се задават буреносни облаци, а езерото под нас е обвито в гъста мъгла. Жалко, скокът ще бъде последен за много дълго време…
Скочих и полетях. Вятърът брули лицето ми, трудно се диша, но очите са широко отворени и следят бясно приближаващата се земя. Адреналинът препуска във вените ми и сякаш съм полегнала върху скала, толкова е силно съпротивлението на иначе неосезаемото…
Звъни. Какво звъни точно тук? Продължава. Натрапчив, неприятен звън. Сякаш започнах да падам по-бързо. Пропуснах момента, в който трябваше да отворя парашута. Звъни. Продължава да звъни. Телефонът в другата стая. Секунди преди да се разбия, станах от леглото, за да отговоря на позвъняването.
Ненанвиждам да прекъсват сънищата ми. Особено тези, в които летя. И това в общи линии обяснява липсата на любезност в гласа ми, когато вдигнах слушалката и с дрезгав от съня глас почти изкрещях “Ало!”.
- Добро утро! Добро утро! Честито, честито! Току-що бяхте избрана сред два милиона желаещи за победител в тазгодишния конкурс “Избягай от цивилизацията”. Моля изчакайте обаждането на нашия президент и главен спонсор…
Все още съненото ми съзнание не успя веднага да разбере за какво става дума. Решила, че сънят продължава, но вече придобил абсурдността на кошмар, изчаках на фона на ужасно жизнерадостната мелодия да се събудя окончателно.
- Здравейте, късметлийке! - Фамилиарният глас отсреща ме подразни. - Как сте в тази прелестна утрин? Нали не прекъсваме някаква важна работа?
И без да изчака отговор, гласът продължи:
- Приятно ми е да Ви приветствам с голямата награда в тазгодишния конкурс… - бла-бла- бла… - Заминавате утре! За справки: обадете се на телефона, изписан на дисплея на телефона Ви! Приятна подготовка!
И затвори.
Мигах на парцали, осъзнавайки, че съвсем в будно състояние съм разговаряла (по-точно изслушала монолога) с някакви непознати майтапчии. Поуспокоила се, поставих внимателно слушалката на мястото й и се затътрих към кухнята да си направя кафе.
След една-две глътки горещо и силно черно кафе и няколко дръпвания от цигарата, започнах да изтиквам назад приятния спомен от съня и неприятното събуждане, както и да раззсъждавам над това какви идиоти, все още пристрастени към телефонните шеги, са се навъдили, и как са се добрали до принципно необявения ми номер. Добре, че наистина всички номера, от които те търсят, се изписват на телефона и можеш да осъществиш обратна връзка. И така, поразсънила се, придърпах апарата и набрах номера, от който ме бяха търсили последно. Междувременно пуснах телевизора и започнах сутрешната гимнастика на палеца си. Даваше свободно, така че зачаках някой да вдигне. Почти не осъзнавах какво дават по разните там програми, когато изведнъж видях, че на екрана се появява моят блок. Няколко телевизионни микробуса бяха паркирали почти по средата на тясната улица, множество репортери се бутаха пред входа, всеки със свой оператор и асистент… Пожар? Не. Може би депутатът от долния етаж го бяха направили министър. Продължаваше да дава свободно. На вратата се позвъни.
Все още с телефон в ръка, станах да отворя. Отпред стоеше телевизионене екип, а в неадекватната ми физиономия бяха насочени камери и микрофони. Някаква ненормално щастлива девойка почти подскачаше от вълнение, набутвайки между зъбите ми диктофон. Заблестяха светкавици… Някой от другата страна вдигна…
Тридесет минути по-късно в хола ми беше седнал достолепен господин, а аз увита в халат и по чехли, рошава и доста стресната слушах какво говори.
***
Фондация “Натурален живот” всяка година организира конкурс и след като обработи милиони и милиони молби изпраща един-единствен човек за година и половина на необитаем тропически остров. Сам, без багаж, без никаква връзка с цивилизацията. Има ли награда, ако се справиш, без да се побъркаш? Има - подаряват ти острова, но с възможност да го напускаш и да го облагородиш, както си пожелаеш, по твой вкус. Конкурсът “Избягай от цивилизацията” се провежда от десет години. В специално създадена клиника има десет спечелили конкурса съвършено луди същества.
Всъщност, аз харесвам живота си. Май. Но независимо от това, че на сън скачам с парашут, не съм екстремално настроена. И не бих живяла на самотен остров година и половина. И ако преди седмица с приятели не бяхме прекалили с алкохола, никога не бих подала молба за участие в конкурса. Аз съм на 28 години и два месеца. Работя. И никога през живота си не съм правила нищо щуро… С изключение на това. Защото пускането на молба те обвързва с договор за изпълнение. Няма отказване. Заминавам утре и мога да взема със себе си само три неща от цивилизацията.