Пясъчен часовник - внимание: чупливо!

Прави ми впечатление, че работата, с която си плащам сметките, напоследък се е превърнала в нарицателно за мен. Може би сама съм си виновна - афиширала съм го, натяквала съм го, навирала съм го в очите на хората, които нямат друг контакт с мен, освен виртуалния. Обаче някак ми е… де да знам - обидно? Не би трябвало да се срамувам от работата си, не го и правя, нищо, че не е от най-престижните, нищо, че за по-голяма част от обществото, даскали стават тези, които не могат да станат нищо друго. Сигурно за пореден път доказвам нетипичността на и неадекватността на реакциите си, но аз исках да го работя това нещо. Не че не можех да правя нещо друго за повече пари. Просто исках това. Може би защото хората, които са помогнали за ставането ми такава, каквато съм, са били именно преподавателите ми по литература. И история де, но на мен ровенето и анализирането на текстове винаги ми се е удавало повече, отколкото помнененто на дати и вникването в политическите тенденции. Филологията беше не само най-желана, но и най-удачна. И определено съм добра като филолог. Без излишна скромност тук. Харесва(ше) ми да преподавам. Имах доста идеалистична представа за отношенията между учител и ученик. До голяма степен тя се разби. И не е въпросът в това, че аз не съм достатъчно интересна или подготвена или че нямам желание да импровизирам. Правя го непрекъснато. Просто това, което трябва да преподавам е безинтересно в същността си за днешните ученици. Би могло да бъде направено интересно, но тогава няма да бъдат подготвени за евентуални изпити. Уф, както и да е. Не съм съвсем провалила се, защото поне се комуникира нормално и извън литературата, всичко е ОК. Странно от къде и с каква идея започнах и как приключвам. Опитвам се да обясня, че даскал не е диагноза, но май е такава. Но има и друго - работила съм какво ли не - всички залитания на студентските работи ги мога: от продавач, през барман, сервитьор, та до крупие в бинго. И редактор съм била, и винаги съм се впрягала тиочно толкова, независимо от професията и това за колко време съм я работила. Иначе просто не си струва. Ако не влагаш всичко, на което си способен, ако не го вършиш с желание и от сърце. Може да не ти харесва много (има и такива моменти), но хванал ли си се, прави го както трябва. Ако мога, още една година ще работя в училище. После се махам от там. Не защото не работя добре, а защото няма перспектива. Няма развитие. Следващата ми работа дано да ми носи пак такова удоволствие и предизвикателство. Макар че се съмнявам. Но знае ли човек…