Пясъчен часовник - внимание: чупливо!

Рядко мисля за тялото си като за машината, която трябва да функционира добре, за да има място за това, което съм аз всъщност. Ако приема, че човекът е неразделно цяло от физическо и психическо или тяло и душа, то нима не е важно да се полагат грижи и внимание за физическото, за да може душата да се чувства добре? И още, защо понякога сякаш целенасочено причинявам на тялото си неща, които го съсипват? Знам, че цигарите са вредни - все по-често имам сърцебиене и не мога да си поемам въздух, но продължавам да пуша, сякаш на пук. Понякога се замислям, че и алкохолът е вреден, и както си го мисля, излизаме някъде с приятели и се унищожават количества. А и тогава се пуши повече. Няма ли да се науча, че ми влие зле прекаляването с тези две неща? Вчера едвам оживях. Буквално. И не е за пръв път. Но не си вадя поука. След такива случки си казвам: няма повече, спирам, край…, но нещо все се случва и филмът се повтаря. Защо се опитвам да унищожа тялото си? Каква е тази вътрешна война между разум и безумие? Между телесно и духовно? Все пак нали решенията и импулсите се управляват от психиката. Мисля да опитам да живея малко по-здравословно. Поне да опитам. Не знам до колко ще успея, но поне един месец ще е добре да стоя настрана от всякакъв алкохол и да намаля цигарите. И за да не се изсилвам с обещанията, няма да поемам ангажимент за спорт. Така или иначе не ме влече и не го умея. Понякога наистина се мразя за нещата, които си причинявам, може би е време да направя нещо добро за себе си, докато още не е късно.