Според Wikipedia памет е способността на мозъка да съхранява и възпроизвежда информация. Съществуват три основни “фунции” на паметта: #1 “кодиране” - преработване и комбиниране (асоцииране) на възприетата информация; #2 “съхраняване” - създаване на постоянен “запис” на кодираната информация; #3 “връщане” - повикване на вече запаметената информация, в случаите, когато е необходимо нейното оползотворяване.
Суховато и непълно. Но вярно (изключае превода, може би). Сигурно, ако се бях разровила повечеко, щях да открия разсъждения и статии относно типа памет - визуална, обонятелна, фотографска, родова… Днес ми се иска да поразсъждавам относно видовете памет, които аз владея. Или по-скоро, които са по-добре развити при мен. Определено на първо място класирам обонятелната такава. За мен хората, местата и събитията са преди всичко аромати, а не цветове и форми. Определена миризма предизвиква в съзнанието ми асоциации за събития и емоции, с които я свързвам. Един от най-ярките примери е миризмата, която свързвам с първия ден в детската градина преди сигурно 25 години вече. Само веднъж след това съм я засичала със точните нюанси и тогава се почувствах отново малка, изгубена, откъсната, несигурна, а същевременно тя е една изключително топла и… хранителна, ако мога така да се изразя, миризма. Хората… Имам един приятел, който, от както се познаваме, вече шеста година, използва все един и същи STR8, който обаче се смесва с неговата собствена миризма, и поради тази причина не я свързвам с никой друг, и всеки път след като се видим и той ме прегърне за довиждане, нося миризмата му докато не си взема душ, а денят ми минава под знака на неговото присъствие. Или така популярният преди години (а може би още) черен Деним - обръщах се на улицата след всеки втори мъж, защото миришеше като тогавашното ми гадже. Миризмата на валериан винаги съм свързвала със старост и болести, топлият парафин с болници и операции, уханието на студ, примесен с дим от горящи дърва, предизвиква у мен някакво необяснимо спокойствие… Кучетата миришат лошо, а бебетата имат най-невероятния мирис на света.
Следващата по сила памет у мен е фотографската, ако правилно я именувам. Като по-малка беше достатъчно да прочета даден текст и когато имах нужда да го възпроизведа по един или друг начин (изпитване примерно), само трябваше да затворя очи и текстът сякаш беше напечатан зад клепачите ми. Така успявах понякога да мина за дете генийче, защото “рецитирах” дословно цели разкази. Последният ми спомен за такава проява е от първи курс в университета. Бях оставила един изпит за наесен и цяло лято преписвах лекции (помня по-добре, когато напиша нещо). Бях се отчаяла - в главата ми беше пълна каша и мислех, че ще се проваля на изпита. Тогава, една вечер със старата ми компания, се бяхме събрали да запиваме (трима бяха в последна отпуска преди уволнение от казармата, така че повод имаше). Нямах особен тренинг в това упражнение и след 50 грама коняк кротко си седнах на земята и затворих очи, изчаквайки да ми мине замайването. Тогава започнаха да се редят страници и страници изписан текст на тема антична литература. Е, взех изпита. На един коняк. Но от тогава нещо номерът не работи
Странно нещо е паметта. Понякога можеш да я развиеш - сигурно има практики за усъвършенстването й. Преди години четох една книга, в която се разказваше за такива хора “мнемонисти” и там доста интересно беше описана техника за запаметяване - подреждане на информацията в своеобразни чекмеджета и създаване на архив. Може би несъзнателно съм постигнала подобно нещо. Само че не мога волево да извикам въпросното чекмедже. При мен споменът се появява, когато наистина има нужда от него. Понякога по асоциятивен път, понякога вследствие на стрес. Пример за първото са вицовете - понякога се учудвам на себе си какво количество от тях знам, но трябва да тръгна от някъде, самоцелното възпроизвеждане ме оставя безмълвна. Стресът е ясен - там бяха изпитите - максимална мобилизация и никакво забавяне, започна ли да мисля, всичко сякаш се скрива. Помня телефонни номера и рождени дни, но датите от историята бяха препъни камък в училище. Може би пак заради визуалната (фотографска) памет пиша (пишех) невероятно грамотно - просто няма начин да си прочел количеството книги, които аз съм прочела, и да не ти се набие в мозъка начинът на изписване на думите, мястото на запетайките или дори ритъмът на изказа.
Преди време някъде бях чела или чула за паметта на формите. На тялото всъщност. За това как веднъж добило определена форма, тялото ти има спомен за нея и рано или късно я възвръща, ако не полагаш усилия, за да му попречиш. Което респективно значи, че веднъж дебел, ще си дебел по памет до живот.
Родовата памет… тук вече е тънък лед. Странно е например това, че след като никога не съм живяла с баща си, според майка ми поне, аз имам страшно много от неговите маниери и поведенчески навици - пушач съм, циник съм, имаме еднакви изражения понякога. Плашещо. Значи ли това, че човек носи в себе си някакъв ген? Или просто паметта за определени постъпки? И с какво се обяснява тогава темпераментът на македонците например, дори и преди поколения да са се смесили с други българи?
В момента помня по-малко от преди. Или поне не по наична, по който го правех преди. Все по-волево става запаметяването. Чудя се, всъщност не се чудя, трябва да има, но аз не знам къде и как да открия, техники за развиване на паметта. Имам познати, които цитират пасажи от книги почти непрекъснато. И аз искам пак да мога да помня така. Дали съзнателно съм станала по-непаметлива или умението да запомняш е черта на младостта? И още… има ли начин да забравиш тотално неща, които вече знаеш?