| You Belong in Rome |
You’re a big city girl with a small town heart Which is why you’re attracted to the romance of Rome Strolling down picture perfect streets, cappuccino in hand And gorgeous Italian men - could life get any better? |
Много исках да напиша, че Левски би… Но, уви, след гола в началотона пъвото полувреме, Шалке ни забиха общо 3… Нещастна съм… Надявам се на реванш…
Понякога,
когато нощем,
кошмарите се надпреварват и пищя
насън,
понякога,
когато искам,
но не мога да
избягам и
въртя се в кръг,
понякога
е само самота, с която
свикваш някой ден,
понякога
е спомен
за преди, когато
още се опитвах.
Понякога
е
адски
мръсна дума,
защо понякога,
когато има тук,
сега?
Понякога,
понякога,
понякога,
успявам
да повярвам и
живея за това.
мразим, безценний, да правим планове…
Но се случва. С такъв трепет чаках тая пуста ваканция. Но не би. Днес наруших основно правило - да се качвам се по задното стълбище в даскало. И хоп, изневиделица и двете шефки ми цъфват и ме привикват. Искат ме на работа в понеделник, вторник и сряда. Аз не зацепвам - нали съм си на работа така или иначе? Когато ми просветна, ми се съсипа и деня, и всичко - искат ме на работа през ВАКАНЦИЯТА!!! Защо пак аз бе? Няма ли други будали да са ви “млади и представителни”??? Всичко отиде по дяволите. Искам гаубица!
П.П. И не ми работи кю-то, хлип 
П.П.П. Чудна песничка…
не пролетна обаче
Ако има усещане, което да опише как се чувстват краката ми в момента, то близко е, че си ходя по очите. Може би съм отвикнала на бързите обороти и многото задачки, а може би се надценявам. Но ще се с-с-с-с-с-справя. ПЪК! Колко му е? Две работи (едната несигурна, но мисля да я получа), английски и мисля да започна пак да тренирам по малко. Пoне си осмислям събуждането. А идва ваканция и с нея Деси. Мисля, че утре вечер ще е редно да си взема вана… мммммммммм с аромат на шоколад 
Последните няколко дни баба Марта го дава по-ларж и явно е забравила защо точно е така проклета. Слънчево от време на време, препръсква, един ветрец духа все едно отбор рускини са се строили в редичка и издуват бузки… Ей го - днеска гледам джанката на двора, дето ми шиба с клонки по стъклото, напъпила бре! Аха, аха да се разлисти. Мадааааааааааа, дълбокомислена въздишка, докато си спомня защо започнах да пиша. Май беше нещо за пукването. Още не съм пукясала, ама съм на път. По широка магистрала съм се завтекла и карам с доста превишена скорост, ама нейсе, тука КАТ-аджии май няма. А и да има, ще ги учешам заднишката с трактора и айде с мене. Много хубав графит днеска съпикясах, ама го забравих. Пусто - склероза. Ама май беше нещо за наука и религия… На една черква беше. Анархистчета проклети, нищо свято няма за тях. Ама надписа си го биваше - по-грозен почерк отдавна не бях виждала. Пости били. Не се консумирало месо и разните там други вкусни неща. Все едно като не са пости ги консумирам. И не се пиело алкохол. И секс не се правело. Голямо разнообразие, няма що. Трябва да намеря някоя, дето да се казва Пролет - цели 90 дни ще мога да й честитя имения ден. Мадааааааааааааа. Пук-пук-пук.
Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –
като теменужен остров в лунносребърни води…
И колко рядко всъщност вдигам поглед от земята, за да погледна пред себе си, някъде в далечината… Напоследък ме преследва една приказка, която като малка много обичах. За хората, които живеели в пуста, суха земя и все гледали в краката си и се молели от земята да бликне вода. А едно малко момче все гледало в сините планини над земята и все се питало дали няма вода там. И тръгнало. И след много премеждия намерило вода и я дало на хората. И никой вече не гледал унило надолу, а се радвали на слънцето и светлината… Тази вечер Витоша наистина бе теменужена и сгушена между блоковете там, където улицата се събира, сякаш излъчваше светлина. Хубави залези има над Витоша. Цветни. Но някак по-често ми се случва да живея в град като този:
Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът;
тъпо стъпките отекват надалече
и в тъмата се топят.
Боли ме коляното, драги ми смехурко. Щото снощи скочих трупешката от едно много високо бордюрче. И не изпружинирах. И сега куцукам. Ще се надрусам с Аулин и ще трупясам. Хубавата страна на нещата е, че мога да изнудя любящите ме хора да идат за цигари. И вафли, разбира се.
И не мога да се сетя от къде ми се върти в главата репликата “Дай още едно.”