Пясъчен часовник - внимание: чупливо!

От известно време се каня да напиша специално ентри за книгите - страст, необходимост и невероятно удоволствие за мен. Сигурно ще е хаотично - не мога да подредя по никакъв начин по “любимост” заглавия и автори. Но мога да опитам поне да изброя и… знам ли още какво.
В началото беше… Стивъ Кинг. В буквален и преносен смисъл. Прочитайки “Живата факла” (a.k.a. “Подпалвачката”), се влюбих в книгите му. Чаках ги с нетърпение да се появят на пазара, имала съм дни, в които съм завършвала някоя негова книга, изяждала съм с кориците друга и вечерта съм започвала трета. В момента препрочитам “Гняв” - тя е въпросната, запълнила невероятно прекрасния летен ден преди повече от десет години. Не зная с какво ме впечатли толкова тогава, затова сега си я припомням. От друга страна, не съм чела нищо негово след катастрофата, която, до колкото са ми казвали приятели, коренно е променила света на книгите му. Освен “Черният дом”, но “Талисманът” беше определено по-добра. Любими сред любимите - “Сиянието”, “Дългата разходка”, “Очите на дракона”… О не, няма смисъл - всичките са ми любими.
Зелазни от своя страна ме запали по фентъзито като жанр. Историята с “Хрониките на Амбър” е идентична с тази с книгите на Кинг. Когато разбрах, че е починал, ми беше невероятно тъжно, че няма да има повече светове и герои, измислени от него. Най ме е яд заради започнатата нова фентъзи поредица, която не успява да завърши. А сред другите обичани негови книги е трилогията за демона Ази, написана в тандем с Шекли - няма такъв смях
Книгите на Пратчет винаги са ме очаровали. Историите за Ринсуинд и Двуцветко, за баба Вихронрав и леля Ог, както и сагата за градската стража на Анкх Морпок, ме зареждат с някакъв позитивизъм. Независимо от това, че на места философията, която просто извира между редовете не е никак оптимистична. Но някак успява да ми внуши, че добрите винаги побеждават. Или най-малкото, всеки получава, каквото заслужава. От друга страна, книгата му, написана с Нийл Геймън “Добри поличби”, е за мен своеобразно продължение на историите на Ази. И това ме радва. А, и още, в разрез с общото мнение, илюстрациите на новия художник ми харесват повече.
Обожавам “Колелото на времето” или по-скоро трябва да употребя минало време. Джордан прекалено много разводни историята, проточи я… Но въпреки всичко, чакам единадесетата книга, за да разбера все пак какво се случва. Гаден човек се оказа. Обаче поне в началото започна добре. Е, новата книга излиза на двадесети този месец, ще видя дали се е поправил. Време е вече да свършва с тази сага. Въпреки, че ще ми липсва.
Отплеснах се по съвременни автори. А мога да добавя още доста. Харесва ми “Хари Потър”, поредицата на Мартин “Песен за огън и лед”… Усещам обаче, че нещата вървят в една доста развлекателна насока. Може би, защото класиката я чета не за удоволствие, а по принуда. Така се развалят потенциалните любители на утвърденото. Но някак не мога, когато искам да си почина, да отворя “Под игото” или “Дон Кихот”. Но виж, с удоволствие се връщам понякога към “Тримата мускетари”.
Ако се сетя за още, ще допълвам. Защото вече в съзнанието ми изплуват още и още имена. Стайнбек, сестрите Бронте, Антон Дончев, Стоян Загорчинов… Стига де!