Вечерно
Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –
като теменужен остров в лунносребърни води…
И колко рядко всъщност вдигам поглед от земята, за да погледна пред себе си, някъде в далечината… Напоследък ме преследва една приказка, която като малка много обичах. За хората, които живеели в пуста, суха земя и все гледали в краката си и се молели от земята да бликне вода. А едно малко момче все гледало в сините планини над земята и все се питало дали няма вода там. И тръгнало. И след много премеждия намерило вода и я дало на хората. И никой вече не гледал унило надолу, а се радвали на слънцето и светлината… Тази вечер Витоша наистина бе теменужена и сгушена между блоковете там, където улицата се събира, сякаш излъчваше светлина. Хубави залези има над Витоша. Цветни. Но някак по-често ми се случва да живея в град като този:
Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът;
тъпо стъпките отекват надалече
и в тъмата се топят.
Мдааа, понякога СФто е красив град. Но се случва много много рядко да го видиш. Хем трабва да си в “особено” настроение, хем да видиш нещо хубаво, а това се случва наистина рядко.
Яко мизерен ни е градът.
Скоро един приятел каза: “Интересен град е София, може би най-зелената столица в Европа, и същевременно създава впечатление за най-мръсната”. Не е българин както можеш да се сетиш…
Comment by perseus — 21.03.2006 @ 16:57