Понякога родителите и роднините изобщо объркват живота ти с очакванията, които имат към теб и насоките, които се опитват да ти дават. Винаги са имали прекалено големи очаквания за мен. Може би напук на тях все гледах да не изпълнявам това, което искат от мен. Да не съм отличник, да не съм изпълнителна. За мен амбиция е мръсна дума и някак ми е обидно, когато ми кажат, че съм амбициозна. Може би, защото си го превеждам като натегачка. Мисля си, че най-голямото объркване за нещата, които си мислеха, че мога да правя, се получи при писането. От както се помня разни хора от семейния кръг ми обясняват колко добре пиша. И ако за друго винаги съм била скептична, тук взех, че им повярвах. И сбърках. Мисля, че не мога да пиша. Мисля, че това, което до сега съм правила е било жалък опит и изнасилване на думите, които при други хора идват така естествено като дишането. Една завършена история нямам, а така наречената поезия е… подражателна, инфантилна и не струва.
Преди няколко дни в главата ми се появи страшно ярък образ и ми се прииска да мога да рисувам, за да мога да го покажа и на някой друг. Е, с рисуването нещата са още по-зле - там пък хич ме няма, но поне никога не съм се залъгвала, че бих могла да постигна нещо. Подобен случай имах преди години - невероятно ярка представа за образи, за картини… описах го, но не е същото. Ако пак опитам да опиша какво си представям, може би някой ден ще се намери човек, който би го нарисувал.
Френски прозорец, гледащ към тясна уличка. Сградата отсреща е с облепени с напукана стара хартия стъкла, олющена дървения на прозорците и ронеща се мазилка. Стара къща с добра архитектура, но запусната, все едно в нея живеят призраци. На улицата не достигат слънчеви лъчи - тя е мрачна и студена. Прашна, сива. Пред прозореца са струпани кутии и книги. Цари безпорядък. Сякаш хората, които живеят в къщата се изнасят или се нанасят. По-скоро се нанасят, защото кутиите не са опкановани прилежно, а от тях се подават разни неща - някой е търсил безразборно и не е имал време да остави всчико на мястото му. В долния десен ъгъл на прозореца има малка кръгла масичка, едвам стигаща го него. Може би висока около 30 сантиметра. С четири тънки крака с формата на вретено. Масичката е очукана и стара - личи си, че е била хубава, но е занемарена. Върху нея е сложена саксия. Малка, глинена, напукана. И вътре е посадено растение с едно-единствено стебло и много нежни листенца. Мънички и заострени в края. Те са нарядко сякаш стеблото не може да издържи тежестта на повече - а то е тъничко, но се е източило на високо и е някак устремено нагоре, към липсващата светлина.
Другата среща беше с една колежка от университета. Оказа се сестра на Морти. Светът наистина е адски малък. Отново водих един от ‘онези’ разговори с Ицо. Не знам какво ми става. Отвреме на време се примирявам с това, което имам, а друг път нещо в мен надига глава и крещи, че не може така. Ситуацията между нас е изключително патова. Времето ще покаже как ще се развият нещата, но знам, че ще боли. И сега боли.
