Пясъчен часовник - внимание: чупливо!

30.04.2006

Думи

Filed under: Без категория — bendis @ 20:20

Колко думи употребяваме в ежедневното си общуване? 100? 200? Какво представляват активният и пасивният речник? Логично, активен речник са думите, с които си служим ежедневно, например: моля, дай, заповядай, донеси, сирене, кремвирш, хляб, аспирин, презерватив, билет… Може би наборът от думи, който съставя активния речник се доближава до 2-3 000. Пасивният е малко по-различен. Това са думи, чието значение знаем, но не ни се налага да ги употребяваме ежедневно. Това са по-често специфични термини, свързани с някаква област на живота ни (но не на работата, защото тогава отиват в активния), която обаче не споделяме ежедневно с другите. Или архаизми. Или неологизми. Например: абажур, виадукт, мухозол, алпака… Пасивният речник би могъл да достигне до над 10 000 думи. В зависимост от интересите на индивида. За сравнение в “Под игото” Вазов е употребил малко над 50 000 различни думи.

Смея да твърдя, че имам богат речник. Напоследък обаче все по-богат си остава пасивният за сметка на активния. Говорът ми изобилства от паразитните “всъщност, нали, иначе, сиреч”, разни чуждици, малко (малко ли?) поне гласно ругатни… Започвам да се плаша, че като цяло речникът ми обеднява. Не защото не знам значението на дадена дума, а защото ми се налага да я търся, когато знам, че я има, а тя е подходяща за случая. Жалко е. И на какво ли се дължи? Не чета по-малко от преди, говоря с много хора. Дали книгите са станали по-елементарни (поне тези, с които си почивам), или кръгът от хора, с които съм се обградила, страда от беден речник? Започвам да си мисля, че трябва да вложа малко средства в речници - синонимни, тълковни и прочие. Ако не друго, винаги е забавно да се играе на речник.

И още за думите. Преди време с един приятел си говорихме за телепатията. Аз бях против, защото някои мисли трябва да остават лични. Сега обаче мисля, че има моменти в живота, в които думите са несъвършено средство за общуване. Независимо от красотата и разнообразието им. Понякога жестовете и делата говорят. Но понякога просто определен човек трябва да бъде в главата ти, за да разбере точно какво мислиш. 

Думички… И не на последно място относно тях, хубавата българска поговорка: “Език кости троши”.

29.04.2006

Кестени, кестени

Filed under: Без категория — bendis @ 9:50

През първите 17 години от живота ми имах кестен пред прозореца. За мен пролетта настъпваше с цъфването му. Спомням си, как излизах на козирката пред прозореца и се протягах да си откъсна кестенов цвят. А долу обикновено вървеше поток от хора, всеки забързан нанякъде, минаваха трамваи… Гледах отвисоко и се криех между клоните на кестена. Не знам защо толкова обичам цъфнали кестени. Има къде-къде по-красиви дървета, с по-кичести цветове. Може би защото ги свързвам със София. А независимо от всичките й недостатъци, тя е моят град и я обичам. Не мога да си представя да живея на друго място, било то по-красиво или по-чисто. Обичам София и кестените. И пролетта.

27.04.2006

Аз страдам

Filed under: Без категория — bendis @ 13:30

Днес открих, всъщност се убедих, всъщност се уверих за пореден май път, че… СТРАДАМ. Аз съм една изключително страдаща личност.

Страдам от размножение на личността - ний тук си съжителствуваме няколко на брой индивида в една малка за стандартите глава. Или беше голяма? Не помня, сигурно някое друго аз знае.

Също така, държа да отбележа, за протокола и заседателите, че страдам от вятърничавост. Много несериозно взимам глада в Сомалия и посещението на Кондьо-лиза (него не го ли опандизиха пак?) в милата ми родина. Даже сериозно се възрадвах, че кръчмата на Мак и Доналдс е овардена от полицайчета. Да не говоря колко ме вълнува, че мостът на влюбените (де-де-де) не бил използуваем. Вятър работа. 

Във връзка с горното, държа да се отбележи, че от ония дни ми свири нещо в ушите. Таман си викам - “Ей го бе, ей го бате, носи вятър в ушите ми…”; то се оказа съвсем тривиално ушно някакво неразположение. Та сега страдам и от недочуване.

Страдам също така от пролетна умора. Никак не ми се работи, нищо не ми се похваща, дет се вика. Хубавото е, че покрай това страдание, за мен целогодишно е пролет. Е, като изключа четирите месеца зимен сън. Тогава страдам от затлъстяване, поради липса на движение.

Всъщност, аз съм един многострадален човек. Не че се оплаквам, страданието съм го приела и прегърнала като начин на живот и даже страдам, когато не страдам. А днес страдам, че споделих страданието си и ще бъда съжалявана от ‘каж-го-де’ хора. А, състрадание май беше думата… Дааааааааааааааааааааа…

сяньп

Filed under: Без категория — bendis @ 9:47

Зиьус пс яе хе;д цьхшьудллл С шдшьвхд сюасу,уьп уе`е я ъ,вьшь здаиеаехдяш хь хе;ьшь дндвд пех М_

25.04.2006

Защо не мога да рисувам

Filed under: Без категория — bendis @ 13:35

Днес ме осени прозрението защо не мога да рисувам. И най-вече защо не се и опитвам да рисувам. Това си е откъдето и да го погледнеш травма, нанесена ми в ранна детска възраст, и отразяваща се на пълноценния ми артистичен живот понастоящем.

Спомням си един съботен или неделен следобед, била съм на около година и половина или две. Достатъчно малка, че да ползвам още гърне, но достатъчно голяма, за да не ме държат на него. И така - някой родител ме е паркирал на гърнето в банята и си е излязъл по неговите си задачи за почивните дни. Аз послушно съм си свършила голяяяяяяяяяяяяяямата работа и съм започнала да се чудя защо никой не идва да ми каже “браво”, да ме нагушка и разбира се да ми измие дупето. И така, чувствайки се самотна, ме е осенила великата идея да зарадвам домашните с неподправено натурално изкуство. Разполагала съм само с кафява боичка, но плочките в банята бяха оранжево-зелени, така че цветовете пасват. Но понеже винаги са ми казвали, че “акото е мръсно нещо”, а аз от малка съм послушна, пренебрегвайки позивната да рисувам с пръсти, съм решила да използвам подвижния душ, за да сътворя велико изкуство по стените на банята… Е, предполагам е ясно как, след завършване на шедьовъра, съм изтърчала радостно и съм довлякла мама да го види. Предполагам, ясно е и какъв точно бой съм изяла. И очевидно е ясно защо и до ден днешен не мога да се насиля да рисувам каквото и да било… :D

24.04.2006

Ти мене у’ажааш ли ма ве?

Filed under: Без категория — bendis @ 19:49

21.04.2006

Малко факти

Filed under: Без категория — bendis @ 17:26

Това е денят на Христовото Възкресение, но също и последният ден от прехода към пролетта и лятото, ден на окончателното възобновяване и пробуждане на природата. Затова според народните представи той е най-големият и важен пролетен празник.
Великден се предшества от Страстната неделя, в която всеки ден е велики.
На велики понеделник стопанките извършват голямото великденско чистене: изтупват се черги, изпира се всичко, белосва се къщата, почистват се оборите и се изгаря сметта.
През великата сряда и велики четвъртък не се работи женска работа: в четвъртък единствено се боядисват яйцата. Първо те се преброяват; обикновено в най-многобройните фамилии те са 500-600, защото се ядат чак до Спасовден, т.е. 40 дни след Великден. Разбира се, в днешно време изобщо не може да се говори за такова голямо количество яйца, но все пак би следвало да се предвиди, че децата ще поискат да занесат и в училище, а и по съседски се разменят от най-сполучливо украсените яйца. После се измиват и стипцосват — с вода и пепел, за да не останат петна. В началото се боядисват червените яйца, които имат целебна и предпазна магическа сила. С първото яйце стопанките правят кръстен знак върху челото на децата, а после и на всички останали от семейството. В четвъртък се подновява и квасът (квасец, маята, която после през цялата година се използва за месене, разтворена във вода).
На велики петък (разпети петък) също не се работи: тогава се месят обредните хлябове и козунаците и се шарят (пишат, рисува)т яйцата. Шарките са символи за здраве, любов, уважение и радост. От разпети петък до обеда на страстната събота не се яде нищо.
В полунощ на съботата срещу неделя, т.е. на същинския Великден, хората се поздравяват с “Христос возкресе!” — “Воистина возкресе!” и си пожелават здраве и щастие. Запалената в черквата свещ се донася мълчешком в къщи.
В неделята всички се чукат с боядисаните яйца; чието яйце остане здраво, той ще бъде жив и здрав през цялата година. На празника се ходи на гости; посещават се кръстниците, родителите, деверите; носят се подаръци: пита, козунак, яйца.
Следобеда момите начело с новата кумица отиват на определно място и връзват люлки. Играят се хора и се пеят песни, някои от които за самодиви и змейове.
В срядата след Великден (Светла сряда) в някои райони момите извършват обреда Мара лишанка. От стари женски чехли правят кукла, обикалят с нея из селото и пеят песни.
Дружината минава и през нивите, а накрая момите къпят куклата в реката и си измиват лицата. Обичаят носи плодородие и предпазва от градушки, болести и магии.
Според традиционните вярвания велики четвъртък е много подходящ за различни магии, особено за любовни (за залюбване и за разлюбване). На този ден всяка жена, ако е бездетка или е на 50 години може да стане магьосница.
Срещу Великден момите слагат пръстена си под възглавницата и сънуват човека, за когото ще се омъжат. На самиа Великден всеки може да си пожелае нещо, държейки в ръка пари или нещо ценно и ако е праведен, ще го получи.
Великден бележи края на големите пости.

20.04.2006

Raven

Filed under: Без категория — bendis @ 16:34

The Raven

Edgar Allan Poe

[First published in 1845]

horizontal space Once upon a midnight dreary, while I pondered weak and weary,
Over many a quaint and curious volume of forgotten lore,
While I nodded, nearly napping, suddenly there came a tapping,
As of some one gently rapping, rapping at my chamber door.
`’Tis some visitor,’ I muttered, `tapping at my chamber door -
Only this, and nothing more.’

Ah, distinctly I remember it was in the bleak December,
And each separate dying ember wrought its ghost upon the floor.
Eagerly I wished the morrow; - vainly I had sought to borrow
From my books surcease of sorrow - sorrow for the lost Lenore -
For the rare and radiant maiden whom the angels named Lenore -
Nameless here for evermore.

And the silken sad uncertain rustling of each purple curtain
Thrilled me - filled me with fantastic terrors never felt before;
So that now, to still the beating of my heart, I stood repeating
`’Tis some visitor entreating entrance at my chamber door -
Some late visitor entreating entrance at my chamber door; -
This it is, and nothing more,’

Presently my soul grew stronger; hesitating then no longer,
`Sir,’ said I, `or Madam, truly your forgiveness I implore;
But the fact is I was napping, and so gently you came rapping,
And so faintly you came tapping, tapping at my chamber door,
That I scarce was sure I heard you’ - here I opened wide the door; -
Darkness there, and nothing more.

Deep into that darkness peering, long I stood there wondering, fearing,
Doubting, dreaming dreams no mortal ever dared to dream before
But the silence was unbroken, and the darkness gave no token,
And the only word there spoken was the whispered word, `Lenore!’
This I whispered, and an echo murmured back the word, `Lenore!’
Merely this and nothing more.

Back into the chamber turning, all my soul within me burning,
Soon again I heard a tapping somewhat louder than before.
`Surely,’ said I, `surely that is something at my window lattice;
Let me see then, what thereat is, and this mystery explore -
Let my heart be still a moment and this mystery explore; -
‘Tis the wind and nothing more!’

Open here I flung the shutter, when, with many a flirt and flutter,
In there stepped a stately raven of the saintly days of yore.
Not the least obeisance made he; not a minute stopped or stayed he;
But, with mien of lord or lady, perched above my chamber door -
Perched upon a bust of Pallas just above my chamber door -
Perched, and sat, and nothing more.

Then this ebony bird beguiling my sad fancy into smiling,
By the grave and stern decorum of the countenance it wore,
`Though thy crest be shorn and shaven, thou,’ I said, `art sure no craven.
Ghastly grim and ancient raven wandering from the nightly shore -
Tell me what thy lordly name is on the Night’s Plutonian shore!’
Quoth the raven, `Nevermore.’

Much I marvelled this ungainly fowl to hear discourse so plainly,
Though its answer little meaning - little relevancy bore;
For we cannot help agreeing that no living human being
Ever yet was blessed with seeing bird above his chamber door -
Bird or beast above the sculptured bust above his chamber door,
With such name as `Nevermore.’

But the raven, sitting lonely on the placid bust, spoke only,
That one word, as if his soul in that one word he did outpour.
Nothing further then he uttered - not a feather then he fluttered -
Till I scarcely more than muttered `Other friends have flown before -
On the morrow will he leave me, as my hopes have flown before.’
Then the bird said, `Nevermore.’

Startled at the stillness broken by reply so aptly spoken,
`Doubtless,’ said I, `what it utters is its only stock and store,
Caught from some unhappy master whom unmerciful disaster
Followed fast and followed faster till his songs one burden bore -
Till the dirges of his hope that melancholy burden bore
Of “Never-nevermore.”‘

But the raven still beguiling all my sad soul into smiling,
Straight I wheeled a cushioned seat in front of bird and bust and door;
Then, upon the velvet sinking, I betook myself to linking
Fancy unto fancy, thinking what this ominous bird of yore -
What this grim, ungainly, gaunt, and ominous bird of yore
Meant in croaking `Nevermore.’

This I sat engaged in guessing, but no syllable expressing
To the fowl whose fiery eyes now burned into my bosom’s core;
This and more I sat divining, with my head at ease reclining
On the cushion’s velvet lining that the lamp-light gloated o’er,
But whose velvet violet lining with the lamp-light gloating o’er,
She shall press, ah, nevermore!

Then, methought, the air grew denser, perfumed from an unseen censer
Swung by Seraphim whose foot-falls tinkled on the tufted floor.
`Wretch,’ I cried, `thy God hath lent thee - by these angels he has sent thee
Respite - respite and nepenthe from thy memories of Lenore!
Quaff, oh quaff this kind nepenthe, and forget this lost Lenore!’
Quoth the raven, `Nevermore.’

`Prophet!’ said I, `thing of evil! - prophet still, if bird or devil! -
Whether tempter sent, or whether tempest tossed thee here ashore,
Desolate yet all undaunted, on this desert land enchanted -
On this home by horror haunted - tell me truly, I implore -
Is there - is there balm in Gilead? - tell me - tell me, I implore!’
Quoth the raven, `Nevermore.’

`Prophet!’ said I, `thing of evil! - prophet still, if bird or devil!
By that Heaven that bends above us - by that God we both adore -
Tell this soul with sorrow laden if, within the distant Aidenn,
It shall clasp a sainted maiden whom the angels named Lenore -
Clasp a rare and radiant maiden, whom the angels named Lenore?’
Quoth the raven, `Nevermore.’

`Be that word our sign of parting, bird or fiend!’ I shrieked upstarting -
`Get thee back into the tempest and the Night’s Plutonian shore!
Leave no black plume as a token of that lie thy soul hath spoken!
Leave my loneliness unbroken! - quit the bust above my door!
Take thy beak from out my heart, and take thy form from off my door!’
Quoth the raven, `Nevermore.’

And the raven, never flitting, still is sitting, still is sitting
On the pallid bust of Pallas just above my chamber door;
And his eyes have all the seeming of a demon’s that is dreaming,
And the lamp-light o’er him streaming throws his shadow on the floor;
And my soul from out that shadow that lies floating on the floor
Shall be lifted - nevermore!

horizontal space

vertical space

ГАРВАНЪТ
Едгар Алан По
1845

В късна нощ – преди години – сам над книгите старинни,
безотраден, вниквах, жаден, в знания незнайни тук
; –
скръбен, търсех без сполука мир във тайната наука –
но оборен в сънна скука, чух внезапно бавен звук.
“Някой гост навярно чука – казах, вслушан в тихий звук. –
Някой гост – и никой друг!”

Бе декемврий – помня още! – Мрак и мраз от всички нощи; –
от камина блед отблясък пред прага береше дух. –
В скръб деня аз чаках всуе! Без надежда пак да чуя
с
благовест и алилуя името “Ленора” тук!
Светлото и рядко име, що шепне вече тук
на земята – никой друг!

А пурпурните коприни на завесите старинни
пълнеха нощта пустинна с ужаси при всеки звук.
Примълнял до изнемога, в зло предчувствие, в тревога,
аз се ободрявах строго
: “Някой гост дошъл е тук!
Туй е някой гост нечакан, закъснял без покрив тук;
някой гост – и никой друг!”

И дори с внезапна дързост тръгнах към вратата бързо,
като казах: “Извинете! Да! Дочух аз смътен звук
; –
но унесен дремех в скука, а тъй слаб и тих бе звука,
че когато се почука, аз не се опомних тук…”
И отворих, за да видя кой тъй късно чука тук? –
Вън бе мрак – и никой друг!

И в бездънний мрак загледан, трепнех вцепенен и бледен
в странни сънища, що никой смъртен не познава тук.
Но отекна в миг в простора като звук на бог от хора
глух и тъжен зов “Ленора” – от скръбта ми свят отзвук.
То бе моят зов “Ленора” – и на него чух в отзвук
само ек – и никой друг!

Но унесен в мисли скъпи, в стаята едва пристъпих,
чух – и този път по-силно – пак таинствения звук –
“В прозореца непрестанно удря някой клон случайно
и във тази нощ потайна ужаси вселява тук.
О, на тази страшна тайна, знам, причината е тук –
вятърът – и никой друг! “

През завесата пурпурна блъснах прозореца бурно
и през него в миг се втурна с горд полет и рязък звук
гарванът от мойто златно и свещено Безвъзвратно –
и във моята стая пуста, тъкмо над вратата тук –
върху бюста на Палада кръг изви и кацна тук
гарванът – и никой друг!

И стоях аз в него вгледан, а той върху бюста бледен
бе от лорд по-горд и важен, че започнах разговор:
“Нямаш ти качул разкошен, но не си страхлив, а мощен,
гост от край, де в мрак всенощем бродят Сенки странен хор.
Как те Сенките наричат в черния Плутонов хор?”
Той програкна: “Nevermore!”

Чух, но своя слух не вярвах и учуден, поглед впервах; –
не намирах – и пак дирех смисъл в този отговор. –
Никой смъртен – уверявам! – не е бивал посещаван
в късна полунощ от гарван, гост неканен с огнен взор;
на вратата му да кацне, да пронизва с огнен взор
и да грака: “Nevermore!”

Не последва грак повторно: тъй замлъкна тежко, морно,
сякаш своя дух упорно вля в тоз странен разговор.
Ала слаб да го разгатна, промълвих едва понятно:
“Той ще хвръкне безвъзвратно пак във синия простор –
както всичко – безвъзвратно! – пак далеч от моя взор!”
Грак отвърна: “Nevermore!”

Този отговор таинствен бе умел, но бе единствен,
сякаш го е чул от клетник, който сам и в разговор
е повтарял в скръб и горест, като припев в черна орис,
орис на беди и горест, на неволи и позор –
с укор спрямо свойта орис на неволя и позор
и той беше: “Nevermore!”

Бях учуден, изненадан, а той все тъй горд и хладен
впил бе – строг и безпощаден – във душа ми огнен взор.
Взех кресло и седнах мрачен. И размислях озадачен
има ли, макар невзрачен, смисъл в този отговор?
Що предсказва, горд и мрачен, той в своя отговор
с туй зловещо “Nevermore!”

И във спомени погълнат, мислех и седях безмълвно
сам пред тоя дух прокълнат от Плутоновия хор.
Ах! – в креслото осветено нявга двама ний блажено
смеехме се оживено тук след весел разговор. –
Но в креслото осветено няма пак, склонила взор,
тя да седне
: – “Nevermore!”

В миг… по меките килими сякаш стъпки чух незрими –
сякаш стъпват серафими, пратени от божий хор.
“То в скръбта ти за Ленора бог на ангелите с хора
миг забрава ти изпраща! – викнах аз с възрадван взор. –
Пий и забрави Ленора! – Спри с надежда в бога взор!”
Грак отвърна: “Nevermore!”

“О! – извиках, в страх обземан. – Птица, или дух на Демон,
ти предсказваш! – О, кажи ми, гост, дошъл от друг простор,
в тоя дом на ад превърнат, дом от ужаса обгърнат,
дето радостта посърна и погасна моят взор,
в Галаад утеха нявга ще ли види моят взор?”
Той предсказа: “Nevermore!”

От надежди изпреварван, викнах аз, готов да вярвам:
“Предскажи, о древен Гарван – там, зад синия простор,
дето божий Рай сияе, ще ли видя и узная
взетата от бога в Рая в ангелския светъл хор,
що зовът Ленора в Рая ангелите в божий хор?” –
Той отвърна: “Nevermore!”

“Не! – извиках, пламнал в огън. – Този грак е твойто сбогом!
Чуй! Иди си ти отново в черния Плутонов хор!
Не оставай знак за спомен тук от теб, о вероломен!
Остави ме сам бездомен! – Махай се от моя взор!
Чуй! Изтръгвай от сърце ми своя клюн и своя взор!”
Той програкна: “Nevermore!”

И стои над бюста бледен, тъй зловещо в мен загледан,
сякаш Демон всепобеден впива своя огнен взор.
Бди с тържествена осанка – и над всичко хвърля сянка.
И от тази сянка, скрила и лазури, и простор –
знам – уви! – душата няма – към лазури и простор! –
пак да литне: “Nevermore!”

Next Page »

Get a free blog at WordPress.com