Пясъчен часовник - внимание: чупливо!

Нямам време за нищо напоследък и започвам да усещам задъхаността и скоростта на отминаващите дни. И нощи. И дни. Осъзнавам само това, че един ден прелива в друг, отминава като по инерция, без да бъде запомнен с нещо интересно или специално, защото е абсолютно идентичен с предходния - работа, търчане, работа, търчане, сън… И ако бавните, мудни дни са ми били някога проблем, защото ги осъзнавам с точност до секундата, то бързите и препускащи такива са още по-голям, защото отминават, неоставяйки следа в съзнанието ми. Нямам време да се усмихна. Нямам време да поискам нещо друго освен малко затишие. И не е проблемът, че аз не мога да се организирам - просто всички неща, които имам да върша, и всички места, на които трябва да съм, са концентрирани в кратки времеви отрязъци. Искам “времеврът” или клонинг. Или просто искам нещата да се бяха подредили по друг начин и задълженията да бяха малко по-разставени във времето. А малката Момо успя да спаси света от сивите хора за един час… Героиня.