Raven
The Raven
Edgar Allan Poe
[First published in 1845]
| Once upon a midnight dreary, while I pondered weak and weary, Over many a quaint and curious volume of forgotten lore, While I nodded, nearly napping, suddenly there came a tapping, As of some one gently rapping, rapping at my chamber door. `’Tis some visitor,’ I muttered, `tapping at my chamber door - Only this, and nothing more.’ Ah, distinctly I remember it was in the bleak December, And the silken sad uncertain rustling of each purple curtain Presently my soul grew stronger; hesitating then no longer, Deep into that darkness peering, long I stood there wondering, fearing, Back into the chamber turning, all my soul within me burning, Open here I flung the shutter, when, with many a flirt and flutter, Then this ebony bird beguiling my sad fancy into smiling, Much I marvelled this ungainly fowl to hear discourse so plainly, But the raven, sitting lonely on the placid bust, spoke only, Startled at the stillness broken by reply so aptly spoken, But the raven still beguiling all my sad soul into smiling, This I sat engaged in guessing, but no syllable expressing Then, methought, the air grew denser, perfumed from an unseen censer `Prophet!’ said I, `thing of evil! - prophet still, if bird or devil! - `Prophet!’ said I, `thing of evil! - prophet still, if bird or devil! `Be that word our sign of parting, bird or fiend!’ I shrieked upstarting - And the raven, never flitting, still is sitting, still is sitting |
![]()
ГАРВАНЪТ
Едгар Алан По
1845
В късна нощ – преди години – сам над книгите старинни,
безотраден, вниквах, жаден, в знания незнайни тук; –
скръбен, търсех без сполука мир във тайната наука –
но оборен в сънна скука, чух внезапно бавен звук.
“Някой гост навярно чука – казах, вслушан в тихий звук. –
Някой гост – и никой друг!”
Бе декемврий – помня още! – Мрак и мраз от всички нощи; –
от камина блед отблясък пред прага береше дух. –
В скръб деня аз чаках всуе! Без надежда пак да чуя
с благовест и алилуя името “Ленора” тук!
Светлото и рядко име, що шепне вече тук
на земята – никой друг!
А пурпурните коприни на завесите старинни
пълнеха нощта пустинна с ужаси при всеки звук.
Примълнял до изнемога, в зло предчувствие, в тревога,
аз се ободрявах строго: “Някой гост дошъл е тук!
Туй е някой гост нечакан, закъснял без покрив тук;
някой гост – и никой друг!”
И дори с внезапна дързост тръгнах към вратата бързо,
като казах: “Извинете! Да! Дочух аз смътен звук; –
но унесен дремех в скука, а тъй слаб и тих бе звука,
че когато се почука, аз не се опомних тук…”
И отворих, за да видя кой тъй късно чука тук? –
Вън бе мрак – и никой друг!
И в бездънний мрак загледан, трепнех вцепенен и бледен
в странни сънища, що никой смъртен не познава тук.
Но отекна в миг в простора като звук на бог от хора
глух и тъжен зов “Ленора” – от скръбта ми свят отзвук.
То бе моят зов “Ленора” – и на него чух в отзвук
само ек – и никой друг!
Но унесен в мисли скъпи, в стаята едва пристъпих,
чух – и този път по-силно – пак таинствения звук –
“В прозореца непрестанно удря някой клон случайно
и във тази нощ потайна ужаси вселява тук.
О, на тази страшна тайна, знам, причината е тук –
вятърът – и никой друг! “
През завесата пурпурна блъснах прозореца бурно
и през него в миг се втурна с горд полет и рязък звук
гарванът от мойто златно и свещено Безвъзвратно –
и във моята стая пуста, тъкмо над вратата тук –
върху бюста на Палада кръг изви и кацна тук
гарванът – и никой друг!
И стоях аз в него вгледан, а той върху бюста бледен
бе от лорд по-горд и важен, че започнах разговор:
“Нямаш ти качул разкошен, но не си страхлив, а мощен,
гост от край, де в мрак всенощем бродят Сенки странен хор.
Как те Сенките наричат в черния Плутонов хор?”
Той програкна: “Nevermore!”
Чух, но своя слух не вярвах и учуден, поглед впервах; –
не намирах – и пак дирех смисъл в този отговор. –
Никой смъртен – уверявам! – не е бивал посещаван
в късна полунощ от гарван, гост неканен с огнен взор;
на вратата му да кацне, да пронизва с огнен взор
и да грака: “Nevermore!”
Не последва грак повторно: тъй замлъкна тежко, морно,
сякаш своя дух упорно вля в тоз странен разговор.
Ала слаб да го разгатна, промълвих едва понятно:
“Той ще хвръкне безвъзвратно пак във синия простор –
както всичко – безвъзвратно! – пак далеч от моя взор!”
Грак отвърна: “Nevermore!”
Този отговор таинствен бе умел, но бе единствен,
сякаш го е чул от клетник, който сам и в разговор
е повтарял в скръб и горест, като припев в черна орис,
орис на беди и горест, на неволи и позор –
с укор спрямо свойта орис на неволя и позор
и той беше: “Nevermore!”
Бях учуден, изненадан, а той все тъй горд и хладен
впил бе – строг и безпощаден – във душа ми огнен взор.
Взех кресло и седнах мрачен. И размислях озадачен
има ли, макар невзрачен, смисъл в този отговор?
Що предсказва, горд и мрачен, той в своя отговор
с туй зловещо “Nevermore!”
И във спомени погълнат, мислех и седях безмълвно
сам пред тоя дух прокълнат от Плутоновия хор.
Ах! – в креслото осветено нявга двама ний блажено
смеехме се оживено тук след весел разговор. –
Но в креслото осветено няма пак, склонила взор,
тя да седне: – “Nevermore!”
В миг… по меките килими сякаш стъпки чух незрими –
сякаш стъпват серафими, пратени от божий хор.
“То в скръбта ти за Ленора бог на ангелите с хора
миг забрава ти изпраща! – викнах аз с възрадван взор. –
Пий и забрави Ленора! – Спри с надежда в бога взор!”
Грак отвърна: “Nevermore!”
“О! – извиках, в страх обземан. – Птица, или дух на Демон,
ти предсказваш! – О, кажи ми, гост, дошъл от друг простор,
в тоя дом на ад превърнат, дом от ужаса обгърнат,
дето радостта посърна и погасна моят взор,
в Галаад утеха нявга ще ли види моят взор?”
Той предсказа: “Nevermore!”
От надежди изпреварван, викнах аз, готов да вярвам:
“Предскажи, о древен Гарван – там, зад синия простор,
дето божий Рай сияе, ще ли видя и узная
взетата от бога в Рая в ангелския светъл хор,
що зовът Ленора в Рая ангелите в божий хор?” –
Той отвърна: “Nevermore!”
“Не! – извиках, пламнал в огън. – Този грак е твойто сбогом!
Чуй! Иди си ти отново в черния Плутонов хор!
Не оставай знак за спомен тук от теб, о вероломен!
Остави ме сам бездомен! – Махай се от моя взор!
Чуй! Изтръгвай от сърце ми своя клюн и своя взор!”
Той програкна: “Nevermore!”
И стои над бюста бледен, тъй зловещо в мен загледан,
сякаш Демон всепобеден впива своя огнен взор.
Бди с тържествена осанка – и над всичко хвърля сянка.
И от тази сянка, скрила и лазури, и простор –
знам – уви! – душата няма – към лазури и простор! –
пак да литне: “Nevermore!”
Ей, мерси че сложи превода
Щеше ми се от отдавна да го прочета на български. Едно време поемата ми беше любима и я знаех наизуст. По определено е майстор на езика, ама е доста мрачничък…
Comment by Nikolay Tsvetkov — 21.04.2006 @ 20:54