Пясъчен часовник - внимание: чупливо!

Днес ме осени прозрението защо не мога да рисувам. И най-вече защо не се и опитвам да рисувам. Това си е откъдето и да го погледнеш травма, нанесена ми в ранна детска възраст, и отразяваща се на пълноценния ми артистичен живот понастоящем.

Спомням си един съботен или неделен следобед, била съм на около година и половина или две. Достатъчно малка, че да ползвам още гърне, но достатъчно голяма, за да не ме държат на него. И така - някой родител ме е паркирал на гърнето в банята и си е излязъл по неговите си задачи за почивните дни. Аз послушно съм си свършила голяяяяяяяяяяяяяямата работа и съм започнала да се чудя защо никой не идва да ми каже “браво”, да ме нагушка и разбира се да ми измие дупето. И така, чувствайки се самотна, ме е осенила великата идея да зарадвам домашните с неподправено натурално изкуство. Разполагала съм само с кафява боичка, но плочките в банята бяха оранжево-зелени, така че цветовете пасват. Но понеже винаги са ми казвали, че “акото е мръсно нещо”, а аз от малка съм послушна, пренебрегвайки позивната да рисувам с пръсти, съм решила да използвам подвижния душ, за да сътворя велико изкуство по стените на банята… Е, предполагам е ясно как, след завършване на шедьовъра, съм изтърчала радостно и съм довлякла мама да го види. Предполагам, ясно е и какъв точно бой съм изяла. И очевидно е ясно защо и до ден днешен не мога да се насиля да рисувам каквото и да било…