Оздравителни процеси
Така… Хаотично, разпокъсано, безсмислено… Защото това е едно от нещата в този живот, които не разбирам. За което имам повече въпроси и съвсем малко вероятни отговори. Защото касае взаимоотношения, а те никога не са еднозначни.
Не мога да разбера защо винаги така се получава, поне при мен, че да попадам на хора, с които идеите и очакванията ни за живота се разминават. Ако не генерално, то поне много драстично. Някой ти е съсипал душата, втвърдил я е, изковал си стени и прегради около сърцето си и си дал какви ли не обещания пред себе си в миг на болка и отчаяние. И ги спазваш, разбира се, защото така боли по-малко, недопускайки никой да се настани пак в ума ти обсебващо и да кара сърцето ти да трепти в странен ритъм. Е, какъв по-подходящ момент точно в тогава да се появи някой, който иска да те те обича, обича те, приема болката и отказите ти, евентуално чака и храни надеждата, че ще бъде добро лекарство за раните ти. Колко е сляп този друг? Какво високо самочувствие да си мисли, че е избран и че може да помогна на теб и на себе си! Може би в приказките тази стратегия работи - с търпение и любов всичко се оправя и счупената душа оздравява - всичко завършва щастливо. В реалността обаче не е така. Обикновено след подобни отношения ролите се разменят - “болният” оздравява, излекуван и готов отново да дава, а давалият, обичалият, заема мястото на отричащия правото на щастие. Омагьосан кръг, нали? Просто някак е закономерно да не се събират двама здрави, а двама “болни” обикновено стават много добри приятели…
Проклинам първата жена, убила романтичното у ималия нещастието да се влюби в нея! Проклинам и първия мъж, насадил цинизъм в момичето, което го е избрало!