Пясъчен часовник - внимание: чупливо!

Днес изпратихме 12-тите класове. И не можах да не се върна преди 11 години, когато беше моето изпращане. Неминуеми са сравненията между едното и другото училище - за мен 22-ро винаги ще остане най-доброто, на-скъпото и изобщо най-най във всяко едно отношение училище. Дори и директорката, която по мое време беше нарочена за змей, ламя и страшилище ми е много по-скъпа, отколкото сегашната ми шефка, която пък е уникален човек в добрия смисъл, разбира се. Абитуриентите крещяха, радваха се, тази година, за разлика от предишната, взеха дейно участие в собственото си изпращане. Почетоха и учителите, които им водят часове. Аз не съм сред тях, но не ми е тъжно от този факт. Разплаках се лекичко в момента, в който колежката по литература получи най-огромния и чудесен букет, без да е класна и т.н. И тя се разплака. В такива моменти си струва да си учител, когато виждаш как тези, които си възприемал като деца, в един момент вече, като че за една нощ, се превръщат в големи хора. И малко те е страх за тях. И много им се радваш. От друга страна съм класна на най-достойния и възпитан клас - това са хора с невероятно критическо и естетическо чувство. Няма грам лицемерие. И толкова добре се държаха, че в един момент чак ми стана неудобно. Догодина, ако ме оставят на работа, е мой ред. Странното е, че някак се чувствам много по-близо до учениците, отколкото до учителите. Сякаш аз съм не класната, а… Е, не точно, пределно ми е ясно, че не съм част от техния свят. Ни рак, ни риба, както в пубертета. Стискайте ми палци да си изведа класа до края.