Пясъчен часовник - внимание: чупливо!

Имам (грешен ираз, но популярен) най-страхотният мъж, за когото някога съм мечтала.
Обичам го така, че мисля преди всико за него, а не за себе си (и не е ли това дефиницията на това да обичаш някого).
Природата ми диктува да му повтарям по сто пъти на ден колко го обичам, но не го правя… Защото ме е страх да не се стресне. Защото ме е страх да не би да не ме разбере… Защото ме е страх най-вече, че ще ми отвърне с мълчание. Такъв е той. Не говори. Не говори с думи. Но, освен, ако не се лъжа неимоверно много, говори с душата си. Страх ме е да повярвам, че и той ме обича. Но искам да е така. Страх ме е да мисля за утре, но без това утре аз ще съм на никъде. И странно ли е? Сигурно да. Представете си просто един невероятно добър човек. Човек с принципи и морал. Човек, поне според мен, невероятно романтичен на дела, но не и на думи… Някъде бях чела, че истинската любов шепне, а фалшивата декламира. Той шепне. Аз искам да декламирам, но мълча. Не знам кого да попитам какво се прави в такъв момент. Лазиш по нервите, тръгвайки си, вдигайки скандали, поставяйки условия… или чакайки да видиш има ли утре. Чакам. И се надявам. Няма думи за утре, има само емоция сега. И доказателства за нея.
И въпреки всичко искам да кажа “Обичам те”. Без страх, че ще ми отвърне мълчание.