Жените сме нарочени за инуитивни същества. И се смята, че имаме развито шесто чувство. Може би е вярно. Не знам. Знам само, че понякога нещо ме стяга под лъжичката, обикновено усещането е неприятно. Сякаш подушвам буря и знам, че няма къде да се скрия от нея. Веднъж ми се случи цял ден да съм така, на нокти. Мислех си, че знам причината да ми е нервно. Трябваше да се видя с човек, от когото се притеснявам. В последствие се оказа, че това е било Предчувствие, ама наисти на с главно П. Същия ден преживях една от най-унизителните и закопаващи ситуации в живота си. И не беше свързана с въпросния човек.
Не остана само с това. Научих се да се вслушвам в тези “пристягания” и появят ли се, да съм особено внимателна какво правя и какво казвам. Лошото е, че Предчувствието по никакъв начин не ме насочва от къде ще ми дойде белята и с какво ще е свързана.
От няколко дни ми се реве неудържимо, присвило ме е, сякаш стомахът ми иска съвсем да се скрие в себе си. И не мога да спра да мисля в една определена насока. Нерви, нерви, нерви. Дано да не е най-лошото, което си мисля, дано. Защото имам чувството, че ако съдбата ми сервира това, от което се притеснявам, няма да го преживея. Не и отново.
Мммммммммммм, този е приятно мек и удобен за игра… 
:) :) :)
Познай за какво иде реч!
Прихванах. И кат’ се разпищя на умрело таз ми ти джаджа дет’ й се вика комп, и кат’ отказа да работи. Леле мале - шаш и паника. Преинсталирай, оправяй се! Добре, че има добри хора покрай мен, та вършат таквизи работи. Е, добре, че и аз бях направила месечната чистка и прехвърляне на ценните неща. Мда. Честит ми нов Уиндоус (изкара цяла година предишния, лека му пръст). Сега да видя кои местенца в Нета съм загубила…
Обаче за два дни без комп и без нет свърших една кола работа по другите задачки. Може би трябва да си наложа да не го държа пуснат непрекъснато, когато съм си вкъщи… много ме разсейва
Едно от най-сполучливите изображения на любим герой.
Току-що (справка - няма и 12 на обяд), прибирайки се от набег за цигари, станах свидетел на нещо, което за пореден път предизвика искреното ми възмущение. На ъгъла на главната улуца, по която минават три линии на тролеи и две на автобуси, един човек, на приблизителна възраст петдесет години, видимо немалцинствен, очевидно трезвен, ПРИПИКАВАШЕ кооперацията. И се оглаждаше и си го… знам ли там какво го правеше, ама не правеше никакво усилие да се скрие.
КАК МОЖЕ ТАКОВА НЕЩО, БЕ? По този начин не в Европа, ами никъде няма да ни приемат. Възмутена съм до дъното на душата си.
Ще започна от втора част на заглавието - искам, искам, искам едно такова
бебе, момиченце. Бях се зарекла, че куче повече вкъщи няма да влезе, обаче от няколко дни само дакели са ми в ума. Проблемът обаче е… всъщност проблемът се казва Чери и, ако следите безумния ми блог, сте запознати с нея. Има ли някой от посещаващите това място, който има опит с комбинирането на дърта маца и невръстна кучка? И дали няма Чери да ревнува? Всъщност всякакви съвети приемам относно дакелите и комбинациите с други животни титуляри в дома.
И сега за кокалите. Болят ме коленете сякаш съм някаква баба. Споменах го пред едни от учениците в училище и отговорът беше доста интригуващ - колене болели при растеж. Е, реших да се премеря колко съм висока. При последното отчитане преди 5-6 години бях заковала на 160 сантиметра. Онази вечер (човек се мери сутрин принципно, защото тогава е по-висок) сантиметърът показа 161 сантиметра. Странно - човек до колко години расте?
Писна ми от момичета, които с гордост показват космати пъпове, мишници и гърбове…; от момичета, които излагат на яве мръсните си сиви, разжлямбени от носене прашки…; от девойки, които независимо от това, че имат фигурата на китчета в пубертета, се слагат в тесни, ефирни и прозирни дрешки…; от същите, но и с обувки тип “Малкия Мук”…
Писна ми да ме ръгат бабички с бастуни, тежка походка и ярко червило…
Писна ми от лъхащи на пот и вкиснало всякакви…
Писна ми от ниския колега-поет, който се опитва да ме сваля и понеже не му връзва, разпространява слухове…
Писна ми от липсата на всякаква организация…
Писна ми все някой да реве как нищо не било наред, а не оправя собствените си бакии…
Писна ми от неадекватността на нравите и морала (защото такава дума има, а съответно и явление, което тя да отразява)…
Писна ми бе, писна ми!
И съм напълно убедена, че ако някой отвори училище за гражданско поведение, ще бъде пребит с камъни и ще умре от глад, но такова ТРЯБВА да има!
А също и такова за реално възприятие на себе си в огледалото!
Така… Хаотично, разпокъсано, безсмислено… Защото това е едно от нещата в този живот, които не разбирам. За което имам повече въпроси и съвсем малко вероятни отговори. Защото касае взаимоотношения, а те никога не са еднозначни.
Не мога да разбера защо винаги така се получава, поне при мен, че да попадам на хора, с които идеите и очакванията ни за живота се разминават. Ако не генерално, то поне много драстично. Някой ти е съсипал душата, втвърдил я е, изковал си стени и прегради около сърцето си и си дал какви ли не обещания пред себе си в миг на болка и отчаяние. И ги спазваш, разбира се, защото така боли по-малко, недопускайки никой да се настани пак в ума ти обсебващо и да кара сърцето ти да трепти в странен ритъм. Е, какъв по-подходящ момент точно в тогава да се появи някой, който иска да те те обича, обича те, приема болката и отказите ти, евентуално чака и храни надеждата, че ще бъде добро лекарство за раните ти. Колко е сляп този друг? Какво високо самочувствие да си мисли, че е избран и че може да помогна на теб и на себе си! Може би в приказките тази стратегия работи - с търпение и любов всичко се оправя и счупената душа оздравява - всичко завършва щастливо. В реалността обаче не е така. Обикновено след подобни отношения ролите се разменят - “болният” оздравява, излекуван и готов отново да дава, а давалият, обичалият, заема мястото на отричащия правото на щастие. Омагьосан кръг, нали? Просто някак е закономерно да не се събират двама здрави, а двама “болни” обикновено стават много добри приятели…
Проклинам първата жена, убила романтичното у ималия нещастието да се влюби в нея! Проклинам и първия мъж, насадил цинизъм в момичето, което го е избрало!