Пясъчен часовник - внимание: чупливо!

Съседът Гошо, поздрав с дива чалгия и химна!

Аз отивам да бера люляк в 12.30 посред нощите… Ех, детство мое! 

Странно как на сън ми идват най-добрите идеи. Или просто успявам да подредя нещата, които съм се опитвала да уловя наяве. По-често следобедните сънища са тези, които носят полза - на границата между дълбокия сън и полубудното състояние,когато осъзнаваш, че спиш, но и че си на крачка от събуждането. Когато много внимаваш да запомниш до къде е стигнал съня преди да се обърнеш на другата страна. Е, случва се и да не помня съня, колко ли добри идеи и прозрения съм загубила така… Но на сън пиша интересни неща, мисълта ми тече гладко и бързо. На сън се случват интересните решения на стари проблеми. И мисля, че е време да започна да си държа тетрадка и молив в нощното шкафче, защото понякога спомените траят секунди. Днес сънят беше полезен. В най-скоро време ще опитам да го реализирам на яве и стига да не ме обземе мързел, мисля, че ще се получи нещо интересно и дори би могло да донесе пари, стига да има кой да го купи. Беше и приятен.

А ето някои неща, “родени” на сън и доживели да ги помня наяве…:

Моите мисли са все може би,
заобикалят, промъкват се – бягат;
хлъзгави крият се – може би
не искат за мисли да се признаят.

***

Тук някъде бях скрила себе си –
на много тайно и лично място;
днес ми се искаше да се разгледам…
А забравих кому съм подарила скривалището.

***

Тука има -тука нема. Имам ли имен ден днеска или не? Това е въпросът???

Аз не мога да бъда спокойно течаща река, носеща се бавно между широките си брегове и спираща на всеки завой да почине и да се огледа по пътя си към цялото, където да се слее с други реки. Да бъда целеустремена по предначертание, да следвам отъпкания път на тези преди мен и да желая единствено оправдание на очакванията на другите. Не мога да бъда подчинена на норми и правила, освен тези, които ми диктува сърцето. Не мога да се смея по принуда, не искам да мълча, когато имам какво да кажа, не мога да бъда насилена да обичам противни ми неща.

Искам да съм бърз планински поток, извиращ от недрата на земята и бързащ в своя собствена посока. Искам да създам свое русло между камъните и скалите, да определям сама пътя си и да търся истината. Искам чиста и бистра вода, пенливи струи и сила. Искам да успея със собствени сили и мощ и да стигна там, където сама искам. Искам да принадлежа на себе си, да бъда едновременно и господар и подчинен, но на правилата, които сама налагам. Искам да не ме ограничава бряг или посока, очаквания и претенции.

Нямам време да мечтая напразно и да се надявам на чудо в живота си. Нямам време да си мисля, че бъдещето е пред мен и възможностите са неизчерпаеми. Нямам време да чакам.

Пропилях времето и чувствата на непокварената си и наивна младост в очакване на бъдеще – съвършено и подредено, сигурно и предвидимо. Съдбата ми поднесе изненадващо логичен обрат, съсипващ мечтите, убиващ надеждите, сриващ плановете и променящ из корен характера.

Невинността бе заменена с цинизъм, вярата – с песимизъм, любовта – с мизантропия. Намразих света, отблъснах хората, затворих сърцето си за красотата и за хубавите думи. Те бяха лъжа, бяха ирония. Всичко истинско е мръсно, смърди и се разлага. Всичко истинско е вътре в мен и колкото и да е болно и да се разлага, то е мое. Не искам да го споделям, не мога да се лиша от нищо повече, било то низко и пошло. Светът е сив, няма слънце на моята улица, няма звезди в очите ми. Само сълзи на безсилна злоба и огорчение, на разочарования. От всички. От себе си. Най-вече от себе си.

Помниш ли мига, в който стъпихме на пътя? На онзи широк и отъпкан път, който беше огрян от слънце и над него никога нямаше облаци, който щеше да ни отведе до малкия пристанищен град, с калдъръмените улички и белите къщи. Пътят,  по който тръгнахме усмихнати и загледани в бъдещето – всеки в очите на другия. Помниш ли как бодро крачехме и как смехът ни огласяше тишината? Как се прегръщахме до всяко дърво и как бяхме сплели пръсти? Тогава нямаше значение колко дълго ще вървим, не беше важна и посоката – бяхме заедно, аз бях намерила теб, а ти мен и бяхме поели по пътя на щастието. Заедно.

Пътят беше широк и отъпкан. Под краката ни кънтяха белите му плочи, а около нас се редяха високи стари тополи, пронизващи небето и пазещи границите на пътя. Да вървим по него беше лесно като игра, като дишането, като да се обичаме. Пътят изглеждаше прав и краят му се губеше в далечината, събрал две тополи в една на фона на невероятно синьото небе над нас. Крачките не бяха трудни, не изискваха усилия и ние вървяхме сплели пръсти към безкрая.

Помниш ли стената, която се появи сякаш от нищото, заменяща тополите и отделяща пътя от останалия свят? Висока тухлена стена с оронена от времето зидария и поръсила червеникав прах върху белите плочи на пътя. Помниш ли кога за пръв път не виждахме вече слънцето, скрито зад стената, и колко висока бе станала тя, как ни захлупваше, отнемаше светлината, спираше въздуха?  Пред нас пътят ставаше все по-тесен и неравен, стената се беше свлякла и беше затрупала всичко пред нас. И нямаше път на никъде. Дори и назад, защото, озъртайки се през рамо, видяхме, че извървеният път го няма. Стената ни обграждаше като затвор, като дълбок кладенец, на чието дъно бяхме сами, нищожни и уплашени…

Остана ли нещо, което да вдъхва надежда, че някой ден, някога, дори за миг ще напуснем затвора, ще преодолеем стената и ще продължим към мястото, на което ще бъдем щастливи? Към нашия остров, към слънцето?

Само птица би могла да прехвръкне, само птица… Започнахме да разчистваме пътя. Камък по камък. Да се катерим и да пренасяме зад себе си това, което ни спираше. От ръцете ни потече кръв, дрехите ни се изпокъсаха и сълзи на ярост и безсилие се стичаха по покритите ни с червен прах лица. Когато аз се отказвах и не виждах смисъл, когато умората и безсилието да продължа ме сломяваха, ти бе до мен и ми даваше надежда. Даряваше ми сила, сочеше бледия слънчев лъч високо горе и ме насърчаваше да продължа. И аз ставах и започвах отново да ровя и чистя, да се катеря и да напредвам нагоре. Нагоре към свободата и бъдещето.

Когато ти биваше надвит от умората, когато ръцете ти повече не можеха да повдигат камъните, аз те прегръщах и ти казвах, че имам нужда от теб, че без теб няма смисъл, че не можеш да се предадеш, защото без теб и аз няма да успея. Че не искам да успея без теб.

Помниш ли, когато най сетне преодоляхме стената? Когато почти едновременно стигнахме до върха и осъзнахме, че… няма вече стена, няма вече пречки, няма за какво да се полагат усилия. Че пътят отново е чист и гладък, че белите плочи ще ни отведат до бленувания бял крайморски град. Че бяхме успели да разплетем стената, сякаш разплитахме фина дантела, която и при най-лекия, но погрешен жест, би се срутила върху ни. Помниш ли?

Помниш ли как стояхме мръсни и изтощени на върха на света и гледахме напред, търсейки нашето място? И как пътят продължаваше. В две посоки… Помниш ли кръстопътя? Огледални пътища, поемащи в съвършено различни посоки. Помниш ли как тогава каза, че ако имаш меч, би отрязал ненужната част от пътя? И аз те попитах: „Коя е ненужната?”

ПРОДУКТИ: 200 гр. зрял боб; соев сос; копър; чесън; лимонов сок; 2 яйца; малко брашно или галета.

ПРИГОТОВЛЕНИЕ:
Бобът се сварява, но без да се развари. Отделно се приготвя смес за панировка от брашното (галетата) и яйцата и малко сол. Бобът се отцежда и бобчета се слагат в сместа за паниране. С една чаена лъжичка се гребе и се сипва в сгорещено олио /като бухтички/. Соевият сос, копърът, чесънът и лимонът се разбъркват и на всяка бобена бухтичка се слага по една лъжичка /може и да ги поръсите всички накрая - въпрос на вкус/.

Страшно вкусно нещо

Отказах се от втората си работа. Сякаш камък ми падна от сърцето. Не намирах време да я върша, а това ми костваше невероятно много нерви и терзания заради поетия ангажимент. Мислях си, че имам свободно време - грънци. Никакво нямам. Така са ме подюрили в даскало с безкрайните проверки и бумащина, канцеларщина и бюрокрация, че си откарвам по 12 часа почти всеки ден. Както и да е - сега дишам по-леко. Образно казано, разбира се, защото пак съм болна. Скапан нос…

Това, и това, определено това.

Дали ако открия sms линия за набиране на средства, ще събера достатъчно пари? Ако останат - черпя

Напоследък наред с фентъзито зачетох и трилъри. Е, започна се с Дан Браун, разбира се и “Шестото клеймо”, после по реда си и останалите. Колкото и да го хвалят обаче, за мен по-приятен и увлекателен е Джеймс Ролинс. Присетих се за тях, защото в момента, от нямане какво да правя (лъжа и измама, имам хиляди задачки, но ме мързи) препрочитам “Шестото клеймо” и реших да попитам Google, който знае всичко, как изглеждат някои от произведениеята на изкуството, споменати в книгата. Това например, колкото и развинтено въображение да имам, не мога да го приема за еротично. За мен светата госпожа и идея си няма що е то оргазъм Но… църквата се пази. ПО повод “Шифъра на Леонардо” обаче се разтърсих и открих едно доста приятно и губи време място, до което иначе не бих имала достъп. Да живее Internet, който превръща Земята в едно голямо село.