Пясъчен часовник - внимание: чупливо!

Чаша джин с четири бучки лед и много лимонов сок… истинският лимон сладни. Бяла свещ. Жегата е убийствена и дори студеният душ не помага.

Взела съм изпита по английски. Тестът е на 78% верен. Справка - нещата, които съм правила сама, са на 90% верни. Защо преписах…

От няколко дни преписвам, набирам по-точно, лекции по стилистика. И си напомням защо точно обожавах тази дисциплина в СУ. Знаете ли, че жените пишат по-кратки изаречения от мъжете? Че са по-лаконични и експресивни? И че най-често срещаните думи в творчеството на българските писатели мъже са: път, куфар, пътуване, гара, врата?

И… се срамувам от себе си. Защото замених едно невероятно разбиране между мен и белия лист с едно не дотам добро съжителство - между мен и монитора. Моето заключено тефтерче с ароматизирани страници (Боже, какво клише) се смени
с общодостъпен блог. Да де - всеки има нужда от капка популизъм, да го четат, да го оценят… но дали това извинява немарливостта ми към писането на ръка?! Развалих си почерка, а с бой през пръстите го бях направила идеален. Речникът ми обедня безобразно. Бързам, все бързам. И независимо от това, че време имам, не намирам време да го споделя на хартия.

Липсват ми стиховете. Преди винаги имаше стихове в главата ми. Като пълноводна река, в която винаги можех да се потопя, да плувам и да избирам от къде точно да загреба, за да отпия. От отдавна, от много време, в душата ми няма стихове. Не изпитвам сякаш онази нужда, онзи копнеж, онова жизнено необходимо отделяне с лист и нещо за писане. Няма я онази болка, която ме караше да пиша. И сега боли. Но боли някак разумно. Някак аналитично и рационално. Боли, но болката е ялова. Болка без стихове. Без истории. Световете вече ги няма. Има реалност, в която пясъчният часовник е счупен…

Думите ли не стигат или емоциите? Искам…

Чаша джин и лед. Лимон за изтръпване на сетивата и бяла свещ за изострянето им. Пламък… Като нощна пепруда, стремеж към смъртта, към живота, към живот в пламъци. Искам да завали. Топъл летен дъжд и… да е среднощ, да няма никой на улицата, за да мога пак да танцувам гола под дъжда. И да ухаят липите. 

Искам… емоция. Искам да направя нещо ненормално. Нещо щуро. Да крещя в тишината. Да тичам в жегата. Да… бъда наопаки, но да съм права.

Искам думи… дайте ми думи, с които да пиша…

Относно ингилишкия. И сега, дами и господа, четете много внимателно! Тест от 4 части. Слушане, четене, граматика, есе. Може да се прави два дни. Като предаваш теста на госпожата междувременно. Колко трябва да си тъп, че да не си напишеш есето вкъщи или да оползотвориш първия ден, за да препишеш граматическите упражнения. Ами трябва да си тъп като мен. Към слушането има въпроси, които се уточниха, разбира се, дружно. Към четенето също има въпроси. И те така бяха коментирани. Издразних се, но, когато янмаш много вяра в себе си, се объркваш. Граматиката… Ами опитах да си я направя сама. За половината неща нямам съвпадения и се отказах да сверявам. Есето си го написах в час. Днес. Просто го бях измислила. Дано да й се стори interesting experience как се напихме в неделя на мача на Симитли.

Но за какво иде реч. За лицемерието на хората всъщност. За утре се разбират “келешките” да ходим някъде по случай “сертификата”. И да сме купели нещо на госпожата. И най-много напираше една, която непрекъснато плюеше по учителката. Не че няма за какво да се плюе де. По-кретенско и унизително отношение от преподавател… И как се преподава - ами: граматиката се чете от учебника (и аз мога да си я прочета), крещи се, не се обяснява, упражнения не се правят, зубри се текст на изуст. Както и да е, надявам се да съм вързала 3 и да се свършва. Но въпреки всичко, не мисля, че беше честно и не мисля, че така трябва. Защото ние бяхме изпратени там с държавни пари. За да добием по-висока квалификация. В нашия курс бяха все “учителки” по английски. А някои неща аз ги знам повече от тях. За какво говорим? Ами пак за системата. Пак за неуредиците. И отново за това, че нещо е много, много гнило.

Спомените на последния човек

Заключвам се във себе си, премислям,
Поглеждам Слънцето за сетен път;
Дали да чакам още – няма смисъл,
Животът бездна е, а аз съм на ръбът.

Опитвам се да стопля пак сърцето,
Но то замряло е, угаснал е мига,
Във който още можех да го върна
Към топлината, чувствата, смеха.

А колко красота погребах в него,
Във дълбините му лежат безброй утра,
Следобеди и нощи тъмносини,
Но него страх го е да се отвори пред света.

И постепенно се обвивам във тъга безмерна.
Не! Вече няма връщане назад –
Мечтание по мъката и лицемерие,
Защото изтъкана съм от студ и мрак.

Какво постигнах аз, с какво се справих,
Живях ли, скитах ли – какво?
Какво направих със живота си? Забравих.
И преобръщам се във адско колело…

Дали обичах? – любовта ми беше чужда,
Бях егоист, нахалник и циник,
А да обичам някой не изпитвах нужда –
Бях влюбена във своя собствен лик.

Мечтите си изтръгвах още млади,
За мен те бяха слабост, наркотик,
Те разрушаваха у мен сигурността ми
И бяха пъдени, забравяни за миг.

Останах по-самотна от лъвица,
Бях горда, глупава, сама…
Бях на съзнанието и душата си кралица,
Сами останахме аз, гордостта ми и страха.

Започнах да се лутам из гората
От ужаси, видения, печал,
Зараждащи се нейде в самотата
И спъвах се, пропадах, лепнех – кал…

Пътека не намирах, изход чезнещ;
Какво остава ми – единствено смъртта.
А гордостта и егоизма ме преследваха
И дебнеха да сграбчат моята душа.

Отминаха и дните на забрава,
Отнесе вятър сетния човек.
Остана ми да вярвам – Бог и Дявол
Се сплитаха в неразделим дует.

Откъснат лист, летяща шума
Аз бях една от тях в мига,
Когато нямаше на кой да кажа дума,
Когато вече бях наистина сама.

А времето минаваше – умирах,
Опитвах да го спра, да съхраня
Във себе си това, което не презирах…
То малко беше – спомен за света.

И като дъжд нахлуха всички думи,
Които мислех, шепнех и крещях…
И като дъжд изтекоха словата,
Които в самотата си мълвях.

Една илюзия подхранвах дълго,
Че скоро ще се появи отшелник друг,
Комуто да предам аз струпаната мъдрост.
Но от илюзията чувствах само студ.

Ковчегът си сковах, бях аз готова
За сетния си дъх и за смъртта.
Въпросът труден мъчи ме отново:
Кому да кажа за съдбата на света?

Погълнато от огън и омраза
Бе всичко в моя къс живот;
Това, което бях познавала отдавна,
То бе изчезнало – останала бях аз.

И ако можех бих го върнала със сълзи,
Научих се да чувствам любовта,
Научих се, че ако съм себична,
Не бих могла да разбера света…

Заключвам се във себе си, премислям –
Поглеждам Слънцето за сетен път.
Лежа в ковчега си и още дишам –
Животът бездна е, а аз съм на ръбът.

Когато господ иска да накаже някого, то той изпълнява мечтите му. Затова, внимавай какво си пожелаваш. Може да се сбъдне. Прекалено дословно.

Една година, от както се познаваме. От както ме засипа с информация за пръв път. От както за пръв път направи онова нещо с водата И малко по-малко от както те обичам. Но точно година, от както се познаваме. И днес не е денят да отбележа факта, че се влюбих, защото това дойде по-късно, отбелязвам това, че имам приятел. В смисъла на човек, на когото можеш да разчиташ. Малко приятели имам в този живот. Ти си един от тях. И искам да знаеш, че можеш да разчиташ на мен. Както аз мисля, че мога да плача на твоето рамо. Независимо от другите неща. Една година.

Годишнина си е… не ми се сърди,че я споменавам…

И така - имам тест в понеделник или сряда другата седмица (да го…). И не знам на какво. За месеците, в които ходих (ходих ли) на скапания курс, не научих нищо ново като граматика. Малко думи и… това е. Търси се даскал. Ама гаден. Да ме ръчка с остена. Да седна и да науча скапаните неща. За три дни. Или за по-малко. И да го взема, че иначе… мамка му и прасе - няма да не го взема. В сравнение с даскалки по “английски”, които казват “бикоурз”…

Толкова каръшки ден не помня да съм имала. Което не значи, че не съм, а само, че нямам навика да помня лошото. Затова днес ще пиша, за да имам база за сравнение другия път. Не се съмнявам, че ще има и друг път. Днес беше ден от типа: “Не се буди, не ставай от леглото и освен, ако няма диво японско земетресение, може и да оцелееш…”

Почти бях стигнала от Медицинска академия до Руски паметник, за да хвана 74 и да ида на работа и… плочка идиотка видя сметката на единствените ми удобни обувки. Взех си ги в ръка, направих обратен завой и цап-цап-цап се прибрах боса до нас, за да се преобуя. Обувките бяха настанени в първото кошче.

Вече бързайки, за да не закъснея, отново излязох от нас и този път поех към Петте кьошета. Суеверна съм си, реших да мина по друг път. Стигнах навреме на работа, но… Нямаше клас. Висях като преоценена луканка 3 часа (двата блок, които имаха избягалите и 1 дупка). С бодра крачка реших да поработя и… Нямаше клас. Замъкнах се до канцеларията, за да взема телефона на колежката, която има часове след мен и поне на нея да спестя разкарването и… Плеееееееееес! Из цялото даскало се разтръби, че не съм в час. Че не си върша работата. Как така? Ами появили се 2-3 девойки от липсващия иначе клас и започнали да ме дирят под дърво и камък. А аз при зам-шефката. Операция шок и ужас.

В края на работния ден се понесох с тежко натоварена раница на английски. От Сливница трябва да стигна до Попа. Да, ама не! Тролеите не вървят по-далече от Руски паметник, защото имало скъсана жица и нямало ток! И като теглихна ум една дълга и широка реших, че днес тотално не ми е ден и няма да ходя никъде. Прибрах се и сега… Пиша си в блога. А някои хора имат билети за Депеш…

В неделя се разходих до Бистрица. Там има една къща, до която в момента имам достъп, неограничен е силно казано, но това понетие е разтегливо. Къщичката е невероятно кокетна - мазе, приземен етаж и полуетаж. И двор. Ах, дворът! Който двор ми изигра невероятна шега - оказах се “алергична” или нещо близко до това към нацъфтели треви. Няма да описвам как ми действат, а ще мина на въпроса:

Трябва:

#1 - да се окоси тревата (инструменти има),

#2 - да се позачисти къщата (паяжини, прах, проветрение, прозорци… един ден работа за мен, с помощ - по-малко)

#3 - човек с кола, който да откара необходимото за чистене и купон след това до мястото.

И аз понякога предпочитам да не се справям сама. Което значи, че, ако някой иска да се включи в облагородяването и консумацията на това райско кътче, е добре дошъл.

! Операцията ще се извърши в някой почивен ден след 01.07. тази година.

! Изисква се желание за помощ, липса на мързел и лека склонност да се приемат командите ми, но не прекалено.

! Готовност след това да се накладе огън и да се пие на фона на цър-пър.