Misery
Толкова каръшки ден не помня да съм имала. Което не значи, че не съм, а само, че нямам навика да помня лошото. Затова днес ще пиша, за да имам база за сравнение другия път. Не се съмнявам, че ще има и друг път. Днес беше ден от типа: “Не се буди, не ставай от леглото и освен, ако няма диво японско земетресение, може и да оцелееш…”
Почти бях стигнала от Медицинска академия до Руски паметник, за да хвана 74 и да ида на работа и… плочка идиотка видя сметката на единствените ми удобни обувки. Взех си ги в ръка, направих обратен завой и цап-цап-цап се прибрах боса до нас, за да се преобуя. Обувките бяха настанени в първото кошче.
Вече бързайки, за да не закъснея, отново излязох от нас и този път поех към Петте кьошета. Суеверна съм си, реших да мина по друг път. Стигнах навреме на работа, но… Нямаше клас. Висях като преоценена луканка 3 часа (двата блок, които имаха избягалите и 1 дупка). С бодра крачка реших да поработя и… Нямаше клас. Замъкнах се до канцеларията, за да взема телефона на колежката, която има часове след мен и поне на нея да спестя разкарването и… Плеееееееееес! Из цялото даскало се разтръби, че не съм в час. Че не си върша работата. Как така? Ами появили се 2-3 девойки от липсващия иначе клас и започнали да ме дирят под дърво и камък. А аз при зам-шефката. Операция шок и ужас.
В края на работния ден се понесох с тежко натоварена раница на английски. От Сливница трябва да стигна до Попа. Да, ама не! Тролеите не вървят по-далече от Руски паметник, защото имало скъсана жица и нямало ток! И като теглихна ум една дълга и широка реших, че днес тотално не ми е ден и няма да ходя никъде. Прибрах се и сега… Пиша си в блога. А някои хора имат билети за Депеш…