Ако умра, ил загина…
Няма връзка с предния пост. Или поне не очовадна. Просто така се стекоха събитията. Вчера бях на… трудно определимо събитие по повод смъртта на близък семеен приятел. Чичо Панчо почина преди две седмици, а вчера беше урнополагането. Внезапна, но не и неочаквана смърт, както се оказа. Явно е предусещал нещо, защото вечерта преди да не се събуди, се е обадил на всичките си по-близки приятели. Включае баща ми. А кратко време преди това е дал инструкции на дъщеря си как иска да протече последното сбогом…
И така. Централни гробища, десетина човека, поп и… Край. Казал е, че не желае хората да го виждат мъртъв, а иска да го запомнят жизнен, дишащ. След опелото? Ами на кръчма. Без традиционното подаване на пластмасови тарелки с жито и бонбони за Бог да прости и намусени лелки, които обикалят и те подканят да бързаш, защото залата трябва да се почисти за следващия. Седнахме на едни софри, до шадраван с костенурки. Разсипаха на всички от домашната ракийка на чичо Панчо и се започна ядене и пиене на корем. С всичките му любими неща за хапване и пийване. Дъщеря му беше подготвила за всички по едно албумче със снимки за спомен. Как свири на китара в лодка по Дунава; как се закача със стрийптизьорките в някакъв бар; как се е нахилил сърдечно под някаква палма с бутилка бира на шкембето… Бохем! Последната снимка е сякаш най-емблематична - усмихнат държи палтото си, нахлупил филцова шапка, отваря вратата и ни гледа. Всички много плакаха и си разказваха за него. Слушаха любимата му музика и… Него вече го няма, но събра приятелите си подобаващо в своя чест. Сякаш беше там. Наистина.
Не искам да развалям този разказ с разсъждения относно нравите на разни хора, но в най-скоро време ще го направя. Само ще добавя, че когато удари моят час, искам за себе си нещо подобно. Никакви ритуални зали, никакви жита. Искам да ме изгорят и някой поп с хубав глас да попее на гроба ми. И после, ако има хора, на които ще липсвам, то нека се съберат за дълго на софрата, да слушат музика и да продължат да живеят.