БОРБА ЗА НАЦИОНАЛНО ОСЪЗНАВАНЕ
През Средновековието България учуди всички в Европа, защото беше една силно развита държава на Балканите. По време на Второто българско царство тя беше политическа сила, икономически развита, кипеше културен богат живот. Докато на Запад цареше схоластиката, в българските земи се усещаха живителните тръпки, наченки на Ренесанса (реалистичност в живописта, раздвижване в архитектурата, разцвет в книжнината).
Но дойдоха турците и подметоха всчико, а останалите прашинки звезден прах турското варварство така покри дебел пласт кръв и насилие, че те 4 века не можаха да хвърлят мъждукащата си светлина на хората.
Развитието не само се забави, но не само спря, то тръгна назад. Всичко, което беше постигнато, трябваше да се забрави. Раята българска трябваше да се обезличи, да се обуздае, да се свие, да затъпее, да престане да мисли и чувства, а само да работи подчинява, за да оцелее физически. Мракобесието на средновековната схоластика в Европа, инквизицията не бяха нищо в сравнение с турското варварство.
И българският народ оцеля с цената на превръщането си в скотско племе. Той едва се подаваше от земята, за да може да работи, живееше в схлупени колиби, строеше църквите си малки и полузарити-полузасипани, дори апокрифи спря да пише, защото забрави да пише и нямаше кой. Имаше само тъжни песни, пълни с много работа.
Е, тук-там имаше по някоя буйна глава, но тя биваше отрано отрязвана или от турчина, или от самия народ, защото турците не се церемонеха заради един да запалят цяло село. А народът много се страхуваше, защото на българина светът стигаше до последната къща от селото. Само в приказките имаше недействителни блестящи градове. Имаше само един бог за утешение, но и той не знаеше друг и говореше на гръцки.
Но и турците започнаха да се уморявят - все победи, победи - и те омръзват, все живот в името на султана- и той дотяга. Турският аристократ започна да мисли повече за себе си, а по-малко за султана и аллаха. А когато човек започне да мисли повече за себе си, нещата тръгват назад. И така с цялата Османска непобедима империя. Беше минала първата й младост, тя беше в края на зрелостта си и се чувстваха първите потропвания на старостта - шипове в ставите и гръбнака и ход назад. През 18 век и централната власт получи разстройство. А такова нещо най-напред усещат лудите глави.
Народът е все същата рая - сива и безропотна. Още по-лошо, някои от
малцината, които можеха икономически да се спасят от нея, да се научат поне да четат и пишат, да видят повече от последната нива на селото, се погърчваха. Те се срамуваха от родното си огнище, не искаха да си признаят от къде са дошли. Говореха гръцки, четяха гръцки, превъзнасяха гръцката история, макар че я знаеха много изопачено. Пък и кой ли можеше да им каже, че тоя сив народ, от който те се гнусяха, е бил и велик. Векове вече всичко е изгорено, хората са забравили, пък и защо им е да знаят - освен работа те не знаеха нищо друго, а работата иска много малко знаене.
Но докога ще продължава така? Ако върви все така, тоя народ ще измре от работа! Това вълнуваше един монах в Хилендарския манастир и той се самонагърби с една изключително тежка, непосилна дори задача - да събуди заспалия народ български. Казваше се Паисий.
Къде е роден и кой го е родил - не се знае. Как е протекло детството му - вероятно като на всички български деца. Историята го знае и запомня като монаха Паисий от Хилендар, “Историка”, “Първия духовен национален ръководител”. Години наред той се рови из малкото, което е останало след вековния пожар. И не е вярно, че той се е затворил в Хилендарския манастир и е седнал да пише на свещ (защото ако е в манастира, щеше да пише на лампа). А и животът на един монах и тогава не е бил толкова тих и без работа. Надали монахът се е излежавал по цял ден и извенъж от скука решил да пропише история. От преди да изгрее слънцето до късно вечерта е трябвало да работи нещо в манастира или извън него, а в краен случай да се моли и кланя до припадък. Ами надзора на комшията и игумена? Ако те разберат, че някой се занимава с писане и нещо друго освен онова, което всички други в манастира вършат, нали ще му пречат! А ако видят, че всяка нощ прозорецът му свети, надали ще му повярват.
И ние надали реално можем да усетим и разберем усилията на Паисий, който след непосилния труд и молитви през деня, през нощта краде от малкото си сън, за да го подарява на народа си. И сигурно е метнал нещо на килиеното си прозорче, за да не виждат другите светлината и да не му завиждат.
Така след изключително упорит и огромен труд Паисий Хилендарски написва “История славянобългарская”. Ние ще му простим историческите грешки. Пък и той надали е целял да пише научен труд. Неговата цел е много по-велика и нейното величие изтрива историческите грешки и литературните му недостатъци.
“О, неразумний народе! Поради что се срамиш да се наречеш български?”
С умиление Паисий описва как народът български забравил славните си народни царе в миналото, техните славни подвизи и победи. И го пита защо се срамува от себе си. Нарича го неразумен народ за това му чувство. Подканя го да се гордее с миналото си славно, да се осъзнае етнически. Няма какво да се свива и кланя на гърци, турци или други народи, а трябва гордо да използва езика си и друго по себе си и да знае рода си.
След написването на “История славянобългарская” Паисий сам тръгва да я разпространява. Но как? Спирайки навсякъде, той трябвало дълго да мисли на кой може да се довери и на кой по-малко и едва после да я дава да я препишат. Но лесно ли е да преписваш, като не можеш да пишеш? Само поп Софроний се съгласява веднага, защото можел.
И така тръгва звздата из цяла България, скрита в окъсана торбичка, вмирисана на лук и сух хляб с малко вода. Но тя свети на хората и те се подгряват. Разбрали, че и те род си имали и славно минало, че пак има ръководител, който да мсили за тях и да им показва пътя.
И работата, която тази малка и невзрачна на вид книжка свърши, не може с нищо да бъде сравнена. Даже и томовете история “научна” на БАН не биха могли да се сравняват с грешната история на Паисий.
От нея се разгоря пламъкът на Април 1876 година, а тя и сега може да бъде четена и разпространявана за осъзнаване на някои съвременни “фили”.
1977 година