За бащите
Когато миналата седмица бях на помена, за който вече писах, се видях с баща ми. Ситуацията беше меко казано странна, защото на една маса седяхме той, майка ми, аз и сегашната му съпруга. Просто защото починалият беше приятел на всички. Иначе такъв абсурд не би бил възможен. За мен тази среща беше изключително полезна. Защото никога до сега не бях имала възможността да сравня двете официални жени в живота му. И не защото съм пристрастна, каквато съм разбира се, но сравнението определено беше в полза на майка ми. Не само като външен вид, те двете са доста различни - майка е едра жена, но много естествена, излъчва спокойствие и достойнство; другата е слаба, изрусена, силно гримирана и независимо от това, че е с повече от десет години по-млада, изглежда като бабичка. И е цинична селянка, да ме прощават хората от провинцията, това е характеорологично определение. През цялото време не спря да говори как тя изкарвала парите в тяхното семейство, как сестра ми не била лишена от нищо благодарение на нея, как баща ми за нищо не ставал. И това пред него! В един момент страшно ми дожаля за човека. Тя обясняваше как бил болен, но не искал да се прегледа и да се лекува. Аз му казах, че ако не иска да ни причинява това, което се случва с децата на починалия, няма да е зле да вземе мерки. Той попита: “Защо си се загрижила? Какво хубаво си видяла от мен?” Прав е, не е идеалният баща, но в онзи момент си дадох сметка, че добър или лош, той е единственият баща, който някога съм имала. И му го казах. След тези ми думи той отиде на друга маса. И като се започна тогава една реч от страна на жена му - повтори всичките си нападки срещу него, този път и пред майка ми (добре, че тя си мълча и само слушаше). Тази жена не си дава сметка, че понякога вкъщи е нямало какво да се яде, че майка сама ме е отгледала и че не парите са всчико. Защото нейната дъщеря има баща в дома си, а благодарение на нея, аз нямам. Че майка никога през живота си, независимо от огорченията, които е преживяла, не си е позволила да каже една лоша дума за баща ми пред мен. Никога не го е унижавала зад гърба му, камо ли пред него. Наистина ми дожаля. Имало е моменти, в които съм го мразила, че не е до мен, когато съм имала невероятна нужда от него. Имало е моменти, в които не ми е пукало - научих се да не разчитам на него. Сега вече просто ми е мъчно. Той не е щастлив човек. Няма мъж, който да издържа това. И жена също. Не зная какво се опитваше да покаже и докаже онази жена, държейки се по този тачин, но излагането й беше огромно. Бих могла да махна с ръка и да си кажа, че всеки заслужава съдбата си, че щом баща ми е паднал до там, че да смени нас с нея, то си заслужава живота. Но не мога. Колкото и странно да е по някакъв начин обичам този човек. Понякога съм се питала има ли начин тепърва да изградим някакви отношения. И не съм успявала да намеря такъв. Лошото е, че си мисля, че той се е предал. От години не е напреднал в кариерата си, макар че е много добър специалист. Не си обръща внимание на здравето. Дали ще имам време и възможност все пак да се запозная с човека-баща, а не само с титлата-баща?