Пясъчен часовник - внимание: чупливо!

Петстотин години българският народ грижливо криел своя свободолюбив дух. Но българинът не търпял чужди крака на своите рамене. На няколко пъти българският народ изживява клинична смърт, за да се върне към живот с удвоени сили.

Постепенно ставало ясно, че между българи и турци не може да има тясна връзка. По това време Османската империя била гноясал апендикс, изискващ оперативно обрязване. Султанът давал част от земите си на свои близки ленове, друга част - на свои познати спахии, трета - на селяните.

Пет века пътува българският народ към своето освобождение. Началото на борбата е поставено от партизанското движение през средновековието. Между хайдутиете-воеводи се срещат и жени. От народния епос познаваме имена на жени, които овладявали по стотина яки мъже - Сирма, Боянка и други. Но това не е най-правилният път за премахване на чуждото иго.

Деветнадесети век станал динамичен по отношение на национализирането на българския народ. Всички искали да се освободят, но нямало кой. Появил се Левски, който действал тихо и безшумно като добре смазана машина. Османският поробител качил на бесилото великия син на българския народ. Българската революционна машина била обезглавена.

Най-после дошъл редът на Априлското въстание. Страната била разделена на дванадесет въстанически оперативни зони /ВОЗ/, начело с разгърнат Централен комитет. Видинският комитет бил оглавяван от Георги Порфириевич Стаматов. В пети революционен окръг начело бил Раковски, сменен поради мудност от Бенковски.

В подготовката на въстанието се включили много революционери, верни на народ, партия и държава. Апостолите преминали границите, започнали методично и системно да подронват устоите на турската империя. Те хвърляли плодотворното си семе сред народа.

Не навсякъде нивото на подготовката било на ниска основа. Мъже се учели на талим, жени тъкали навуща и плели върви за последните, девойки приготвяли вкусен пексимет. Всеки дал по нещо, а Марин - черницата си. Във въстанието трябвало да участват максимален брой мъже, жени и деца с елементарен домашен инвентар и добитък, за да се покаже масовостта на българите.

На 16 април на Бузлуджа се свикало дискретно събрание, на което присъствали представители на четирите революционни окръга. Никола Бенковски със своята решителност внесъл дезорганизация в редовете. Но въпреки дискретността в подготовката в клоните на дърветата се било притаило доверено лице. Получило се изтичане на информация. Това бил първият фаул на въстаниците.

Бачо Каблешков поради липса на мастило, едва изчакал да бъде убит едноокият мюдюрин, за да напише с него “кървавото писмо”. Народът смъкнал харема на робството. Той обявил тържественото откриване на въстанието. Бабички поставяли върху челата на въстаниците последните си пендари. Били отрязани няколко череши от църковните дворове. “Кой уши байряка?” - ще попита по-късно турският военноначалник - “Кой му тури знака?” На двата въпроса ще получи отрицателен отговор. Знамето с огнените слова “Свобода или хляб” било ушито от Райна Кабаиванска, кяото станала първата българска княгиня.

“Хвърчащата чета” извършила пробег из Панагюрски окръг. Тя се появявала винаги, където е нужна - Мечка, Мехово, Лисичево и Вълчево от лявата страна на Марица и Клисура и Стрелча от дясната. Извършва своя подвиг и “Червеният поп” - легендарният поп Харитон. В Бяла черква той внезапно ослепял.

След известни успехи въстанието придобило обратен наклон. Потекли реки от кръв, които написали светли страници в нашата история. Свел глава моментно, българският народ отново я надигнал гордо и величаво, за да може османинът-поробител да се наслади на найното отсичане. Но така той грешеше в своя удар, защото истинската глава на българина е целият български народ.

В Перущица въстаниците се скрили в последната своя твърдина - селската крепост. За да не бъде предаден Кочо Честеменски убил жена си, бременна в последен месец с мъжка рожба, децата си, сестрите си, племенницата си Ягода, а после по тяхно желание и всички свои роднини. Обръщайки се към Спас Гунев, той казал: “Аз свърших, сега е твой ред!” Всички истински мъже последвали примера му.

В Батак жените, децата и старците се укрили в Баташката черква. След миг на вратата се почукало и турците навлезли разгневени. За да не попаднат в плен, Волов и Икономов се удавили в Янтра на път за Сърбия, а Бачо Каблешков бил изпечен жив.

На кораба “Радецки” ботевите четници, преоблечени като градинари, показали същността си. На 2 юни 1978 г. Ботев се изтърсил на Козлодуйския бряг и потеглил устремно към Околчица. На 20 май неизвестен куршум прекъснал на връх “Св. Вола” краткия, но твърде прогресивен живот на Ботев. Заедно с него паднал и Гемето.

Не успяло отвътре, въснатието успя навън! На около 2000 км от Лондон, центъра на европейската цивилизация, едно варварско племе избиваше християните като мухи и се гавреше с много свещени обреди на същото това християнство! Манхатън посочил с органа си истината за българския народ. В защита на българския народ издигнали своя глас английският журналист Абрахам Линколн, братя Достоевски, Менделсон, Чингиз хан, Виктор Уго, чиято психика на демократ била потерсена, Анри Барбюс и Ромен Ролан, Чарли Чаплин, и Ломоносов, Пушкин, Айнщайн, Максим Горки, Емил Зола, английският политик Чърчил, бащата на Ленин и дъщерята на Маркс. Генерал де Гол изпратил приветствено писмо до въстаниците.

По искане на Турция била съставена международна следствена комисия, в кяото участвали Бланки и Дзержински, които разкрили, че следи от зверства можем да видим и днес в музеите. Руският император настоял Цариградската партийна конференция да се проведе нелегално в Будапеща. И което е странно участници на бългасркия народ не били допуснати. Според решенията България била разделена на: Северна, наречена Източна и Южна, наречена Княжество България. Турското правителство опитало номера с конституцията, но той не успял. И тук, както и в Лондон по-късно, лопатата иззвъняла на камък. Това дало повод на руския император да обяви манифест, а по-късно и война на Турция, която избухнала няколко месеца преди прекъсването на дипломатическите отношения.

БЦБО организирало българското опълчение в Петербург. Жителите на Самара, днешна Тула, подарили знаме на българския офицер Калинин. Той се заклел, че ще падне мъртъв под него. В състава на опълчението влезли четири турчина, двама финландски офицери от далечна Суоми, един японец и 17-годишната девойка Марица. Голяма част от опълченците се състояла от хора, никога нехващали оръжие, но 92% от тях били грамотни. Опълченците всъщност били много повече, отколкото се смята. Сред тях имало и много незачислени, които се криели от руските офицери, за да участват в сраженията.

На чело на руските войски са назначени революционни дейци като генерал Кретениери, професорът от Военната академия Александър Александрович и братът на императора Николай I, Николай Николаевич II. В предишните войни руските генерали винаги нахлували в Добруджа по примера на Дибич Подбалкански. Но кянз Горбачов разработил нов план: да се осъществи въздушен десант при Враца, перлата на Турската империя, който да освободи София през Арабаконак и оттам да се насочи към Одрин. Вторият отряд през Свищов, заобикаляйки Плевен през Шипка, да овладее Одрин и третият отряд, Западен, под ръководството на генерал Толбухин да овладее четириъгълника на смъртта Шумен - Разград.

Руските войски са на най-северния бряг на Дунава, срещу Русе. Легендарната бабаТонка, с риск да я забележат, размахва бяла кърпичка, за да покаже, че няма никакви лоши намерения. При Свищов турският паша казал: “По-скоро косми ще порастнат на петите ми, отколкото русите да минат отвъд Дунава или в Дунава.”

Но в началото на месец юни 1977 г. тайнствено произнасяният “бай Иван” преминава северния бряг на река Дунав на салове и еднодръвки. Изгладнелият български народ, поради липса на други хранителни продукти, посрещнал освободителите с хляб и сол.

След превземането на Силистра руската армия била разделена на три ръкава: Западен, под командването на генерал Толбухин, Централен, под ръководството на генерал Суворов и Източен, под началството на генерал Каубас. В триъгълника на смъртта, между Разград, Шумен, Толбухин и Видин, бяха избити всички турци с невъзстановени имена. Този отряд беше ръководен от генерал Лермонтов. След като превзе Варна, той бил прехвърлен с английски кораби до Бургас, откъдето се насочи към Ондрин. Но първият свободен град в България бе град Враца. Западният отряд имаше за цел да се вмъкне на турците изотзад през Арабаконак и да освободи столицата София.

Поради неудържимото си настъпление руските войски отминали Плевен. Там се самоблокирала армията на Сюлейман паша, професор по литература в Истамбулския свободен университет. Известният руски инженер Тотлебен проявил малка хитрост - поведението на пследния го карало да се държи по-гъвкаво. След щателна обиколка на града Тотлебен открил поточе с вода, влизащо в крепостта. По негова заповед поточето било запушено, с което нарушил нормалното изпълнение на санитарно-обредните функции на обсадените. Обсаденият Сюлейман се опитал неколкократно да промуши пръстена на Тотлебен, но руската авиация бомбардирала Плевен и той паднал.

Най-важна роля се отреждала на Южния отряд. След като пресякал река Дунав по понтоните на професор Драгомиров, автор на дисертацията “Преминаване на широки водни площи”, той се насочил към връх Шипка. Знаменателни ще останат боевете от Стара Загора под предводителството на ген. Курко. Там сред безстрашните водоносци, обслужващи Русия и нейните орли, бил и Димитър Благоев.

На Шипка турските войски се отбранявали отчайващо. “О! Шипка!” Три дни проходът се огласял от ревовете на останалите без хляб борци. Когато свършили патроните, живи и мъртви се вдигнали на общ щурм: “Грабвайте телата, някой се обадил и труповете мъртви хвръкнали завчаска!” Труповете били доставяни по второ направление. Бяха приведени в действие всички неща, които можеха да послужат на защитниците.

В епичните борби вземали участие и жени - коя с каквото може. Срещу османските поробители българките стояли с железни гърди. Където човешките сили не достигали, на помощ идвали и животните. Радостта после била обща.

В неимоверния мраз на августовските дни всяка вечер генерал Радецки изпращал телеграма “На Шипка всичко е спокойно.” Но на 11 август на Шипка падат и последните камъни. В най-критичния момент опълченците виждат облаче дим от препускащи коне. Пристигала артилерия по двама по трима на кон. На тази дата цяла България въздъхнала облекчено: “Не се гаси туй, що не гасне!”

Най-после и времето се влошило. И руските войници и българските опълченци трябвало да действат при най-противно време, но зимният студ бил безмилостен към братята-освободители. Руските войници били прекарвани по тесни хималайски пътеки през Балкана.

След освобождаването на София всичко станало вече лесно нататък и кратко за писане. Великите сили разбрали, че българи и турци не могат да я карат вече заедно. В Дарданелите се акустирали английски кораби. В градчето Сан Стефано, малко китно предградие на Париж, се сключило примирието. Както винаги, великите сили сложили крак на руската дипломация. България била разпокъсана и озлочестена.

Но всеки народ има такава съдба, каквато заслужава! Английският и френският народи не биха издържали и за ден това, което нашите бащи са понасяли в продължение на некратките пет столетия.

Българите се надявали, че след Освобождението положението им ще се подобри, но те жестоко се излъгали. След Освобождението България се освободила от своите освободители и поела по самостоятелен път. От войната останал споменът за българо-руската дружба, която по-късно станала българо-съветска - като един символ да свети във всички беди. И днес не всичко е наред. Но Сергей Антонов и неговите другари са невинни. И това ще се докаже пред цял свят!

1986 година

Знаете ли, че:

Сексът с половинката е безплатен, защото не си струва?

Алкохолът е по-добър оргазма, защото от първото боли глава, а от мъжете и сърце? (Кой казва, че оргазъм и мъж вървят заедно?)

Който не хваща тен, хваща сифилис?

Важното е краят да е добър - едно луксозно погребение винаги оправя настроението?

Ю ар кул? Арънт ю? Соу - тел ми тен уърдс, онли фор май
интерпретейшън. Ит исънт тест! Ит ис черити! Съм дей ай уил тел ю уат ис дъ ризън:)

Да свършва ваканцията (отпуската).

Да чета учебник за 8-ми клас и да се чудя WTF? и защо аджеба нещата трябва да са поставени ТОЧНО В ТЕЗИ граници и ТОЧНО В ТЕЗИ параметри. 

Да свършва лятото и да изваждам от нафталина пуловери и консервативни поли и панталони, да мисля за сметки за парно (неплатени и предстоящи), да затворя прозореца.

Да идва зимата, защото календарно ще остарея с още една година (въпреки, че пак календарно върша тази работа още през есента).

Да ТРЯБВА! Винаги съм правела напук и винаги е било ненаказуемо. Обаче човек расте, придобива отговорности и задължения… Господи, как ми липсва детството…

Маркес е казал, че: “Животът на човека не е това, което му се случва, а нещата, които запомня и начинът, по които го прави, за да ги разкаже.”

Колко наистина от живота си запомням и дали спомените ми отразяват наистина нещата такива, каквито са се случили или времето променя представата ми за реалността? Или просто моят спомен е за едно, на други за друго… И всъщност мога ли да кажа, че помня повече хубавото, а по-малко лошото? Или просто, когато се сещам за минали събития, в съзнанието ми по-често изникват красиви и щастливи моменти. За лошите трябва да съм в подходящо скапано настроение. Дори за хората, които са ме наранили си спомням с хубавото, което са ми дали, а не с болката. Дали е носталгия към идеализираното минало или просто съм/бях оптимист. И, както казва Йовков: “Винаги съм наклонен да търся преди всичко доброто у човека.” Тази ми доверчивост не веднъж ми е подливала вода. Но… резигнацията не ми е от силните черти.

Преди време caesar ми беше пратил една мисъл на Джон Дън: “Романтиката е взор в изгубено търсене на самия себе си в света.“ Ще се окаже, че е прав. Както за много други неща. Какво наистина е романтиката, освен желание да се себеположим в свят, който не съществува, бягайки от този, който ни заобикаля? А желанието ни да въвлечем и още някой във фантазиите си е може би просто поредното желание да се избавим от самотата. Защото човекът е изначално самотен. Може да докосва, да вижда и помирисва други човешки същества. Може да допусне мисълта за друг да обсеби съзнанието му, но е самотен. Винаги ще има кътче в душата, от личностат му, недостъпно за другия. И заради тази си неопознаваемост, а и заради неспособността си да опознае някой друг, освен себе си (а себе си познава ли?), самотата ще е единственото наистина реално чувство и състояние, достъпно за сетивата му.

Една от любимите ми поговорки гласи: “Ако не ти дава покой нещо в другите, по-добре погледни вътре в себе си.” Тук единствено бих допълнила, че хората те нараняват, когато ти им позволиш да го направят. Ако нямаш очаквания и планове, то те не могат да бъдат излъгани, нали? А още повече, ако нямаш мечти и фантазии, които засягат някой друг, освен теб самия. Хм, ето пак, самота. Може пък да се окаже не толкова лошо състояние. Особено, ако хванеш тънката разлика между сам и самотен.

На Деси.

Имате ли приятели? Ама такива, които няма значение на кой край на света са? Може да не ги чувате или виждате с години, но знаете, че това са хора, на които може да разчитате. Или по-важното, хора, които могат да разчитат на вас. Това е приятелството, не да очакваш, не да изискваш - да даваш. 

Австралия е страшно далече, по дяволите. Обаче това не пречи да се обичаме, нали? Да си крещим, да се “съветваме”, да ни боли… И да мълчим, когато сме заедно. Но и да можем да кажем абсолютно всичко. 

Честит рожден ден, шматко! Да си жива, здрава и всичко най-най… И малко повече спокойствие, но да не стигаме до скука. И… хайде де - искам сватба! Кредит ще изтегля (знаеш колко я мразя тая операция), но ще дойда да шаферосвам! И бебета искам! И най-вече ти да си щастлива!

Обичам те!

Сега съвсем спокойно мога да си изкарам временна карта за лудницата. Или поне да се замисля за ясновидските способности на една приятелка. Снощи в кю, обсъждайки неспането ми по повод “То” или поради жегата, тя ме посъветва да си затворя прозореца, че да не влезе нещо. Похилихме се и си легнах.

Четох до към един, а към два в съня ми повя вятър и се дочу пърхане. Реших, че сънувам. Обаче се повтори. И няма да кажа колко бързо се разсъних. Нещо ЛЕТЕШЕ в стаята и не беше комар. Блъскаше се в стените, пикираше над главата ми… (Само вмятам, че прозорецът е ОТКРЕХНАТ, не отворен и то само в горната си част и има перде пред него.) Запалих лампата и се сблъсках с пиле. Някакво пиле. Не ми приличаше на врабче, по-голямо беше. Аха-аха да запищя и се усетих, че е късно, нормалните хора спят, покрих се с одеялото и отворих вратата да го прогонвам. Ама не ще пустото му пиле. Все към мене лети. Както и да е - събудиха се и хората вкъщи, аз си пищях кротко в моята стая, другите изпъдиха пилето.

Пак си легнах и се зачетох - някак не можех да заспя моментално. Точно след час нещо пак изпърха в стаята. Всъщност, първо се чуха разни звуци - тракане на ноктенца, малко “туп” и прочие. И после “пъррррррррррррр” покрай ухото ми. Е, вече не ми издържаха нервите и като се завих през глава завиках абсолютно истерично за помощ. Пилето пак бе прогонено, а прозорецът затворен.

И сега въпросите. Що ще будно пиле посред нощ, на третия етаж и как е влязло? И как, по дяволите, влезе пак, след като биде напъдено от противоположната страна на блока? Мистерия с пиле-диверсантче. В две части. 

Не ми се навлиза в празни спорове колко е или не е велик точно Стивън Кинг. И дали човекът си е загубил таланта след катастрофата или, не дай Боже, е станал “еклектичен”. Първата негова книга, която прочетох, беше “Подпалвачката” или, както е на изданието, което аз имам - “Живата факла”. И после “Мъртвата зона”. А по-нататък Плеяда започнаха да го издават наред и някъде до 97 имам всичко, която е излизало на пазара. Май последно си бях купила “Зеленият път” - малките 6 книжлета… Сега поглеждам годините на издаване и по тях мога да се ориентирам за възрастта, на която съм била, когато съм го чела. Имаше едно лято на Симеоново - мисля, че вече съм писала по темата, когато за един ден четях 3 книги на Кинг. Сутринта довършвах една, през деня изяждах друга и вечерно време начевах трета. Повечето съм ги чела по няколко пъти.

“То” я издадоха за пръв път през 92. И логично, тогава я прочетох. Била съм на 14 и малко. И точно предишната година бяхме овършали района с колелетата, бяхме палили огньове по деретата и бяхме нарушили много съществено частната собственост на виладжиите, крадейки орехи, царевица и рози. Както и да е - никак не ми беше трудно да вляза в роля, под кожата на героите докато са деца. Книгата я прочетох и забравих. Прибрах я в библиотеката и не посегнах повече. По-точно, минавал ми е погледът покрай нея десетки пъти - премествания, подреждания, просто търсене на нещо за четене… Обаче не посегнах. Преди няколко дни пак се сетих за нея. И сякаш нещо подсъзнателно ме спираше да я чета. Както по-късно обясних на един приятел - оставила ми е неприятно чувство. Но все пак, на инат, я започнах. И не мога да я оставя. Обаче, както имам навика да дъвча нещо докато чета, с тази книга не става - някак ми засяда на гърлото всичко. Два поредни пъти сънувам доста неприятни неща. Да не кажа кошмари. Абе направо са си кошмари… Че е велик човекът, велик е, обаче защо още му се връзвам? Нали няма чудовища? Нали?