За прасетата и миш-машите
Агрххх! Тия дни все едно непрекъснато ставам с гъза нагоре. Само си търся с някой да се заям. Все нещо ме дразни. Не че няма и истински дразнители: бившето JP, при което висях час и нещо днес, за да направя услуга; неориентирани пътници в транспорта, които само защото носиш синьо те обиждат като ти подават билетчета (тук не знаех да плача ли, да се смея ли); някаква бабичка оня ден се курдиса до мен в Южния парк, за да си каже херниите, снахите, дъщерите и че няма зъби (което беше очевидно); странни мисли, странни постъпки, невъзможни щения, изблици… Няма нищо нормално. Нищо стабилно. Тъкмо си мислиш, че нещата са си влезли в коловозите, хайде някава изненадка, че да не се отпуснеш. Да не губиш тренинг де. Поне да можеше най-близките ти хора да проявяват малко повече съчувствие и разбиране. А то, точно, когато най-много имаш нужда от гушкане и мъничко да те поглезят - всеки си бие камшика на някъде и никакъв го няма с неговите си проблеми и задачи. Може пък да е просто кофти стечение на обстоятелствата и всички да сме в дупки по едно и също време. Знае ли човек? И прасето не знае.
А Пратчет казва: “Само в сънищата си ние сме свободни. Презостаналото време работим за надница.”