Пясъчен часовник - внимание: чупливо!

Представи си:

Глутница даскали, тичащи по коридор без осветление, за да нанесат материал или подпис в материална книга. Аз съм най-млада. И търча най-отпред. И се хиля истерично, защото съм първа и първа грабвам десеткилограмовата тухла…

Как едвам сдържам сълзите си - сдържам ли ги? - защото някаква дърта пача, която така си говори, ми е крещяла, защото съм й задала въпрос?

Задръстване в два на обяд в центъра на София. Въртя педалите и не знам как да сменя скоростите на по-леки. Четириглавият ми бедрен мускул вие от болка. Устните ми са напукани от жажда и нагълтания прах. Преди десет минути съм качила и свалила колелото по невъзможно тясно стълбище - дънките ми са мръсни, краката отдолу - сини. Сефте.

Двата часа сън заради бременния инсект, полазил в невъзможна близост до спящата мен… Кошмарът и сълзите по възглавницата на зазоряване - от дете не съм плакала истински на сън…

Мислите, които ми минаха през главата в будните малки часове и усилието да ги изтласкам от съзнанието си. Неспането между два и пет сутрин ме побърква, когато съм сама.

Че съм готова да плюя на всичко. Или да преглътна всичко.

Че полудявам (не е трудно).

Жива съм. Днес.