Пясъчен часовник - внимание: чупливо!

Бате, бате, аре да се ебем!

Ми… не върви. Някак при мен не върви. Щото не съм “бате”, най-вероятно. Обаче…

Кютам си най-лежерно по “Неофит Рилски” къде 23.30. И хич не ме ебе, че идва кола по “Самуил” или може би предишната в съответната посока (забравила съм ги вече). И си пресичам, разбираш ли. Ама някакъв бакшиш се засилил. И набива спирачки. Заради мен. А всъщност беше достатъчно далече, че да мога да си пресека, ако той караше максимум с 40.

Както и да е… Дочух: “Туй гази, ма, не ебе!” Ай, “П…ка, майна!”, как ме е яд, че не можад да ти отвърна да идеш да газиш жена ти, дето ти прави скучно нощем! Ама не посмях! Че сама бях! Че и не ми дойде на ум де. Ама яд ме е!

После през Петте кьощета видях труженичките… Абе, мъжете, как ви става от такива? Или те ви го стават? Както и да е… Отплеснах се. Както винаги.

Всъщност исках да кажа, че усещането тротоарът да бяга назад и единственото усещане, че всъщност ти се движиш, е потракването на гадните твърди токчета (мале, как ме болят краката), е невероятно. И ми идеше да се събуя, за да проверя дали ако няма звук тротоарът ще забърза… Абе - Халифакс е ситуацията. Милсля да поспя. Ако мога де.

Лекар ви с нож.