От училище
Родът и голямата човешка общност…
Може би най-хубавото нещо в работата ми е новият начин, по който ме карат да мисля и различните гледни точки, през които надничам, уроците, учениците и моето друго “аз”. Новият прочит на стари, познати текстове, новите, непринудени идеи, които предлагат спонтанно децата. Новият, ненатоварен и неограничаван смисъл, който все още мога да влагам.
Родът, с цялото богатство и ограниченията, които налага. Брак заради рода, работа заради него, отговорности, лишения… И свободата, която предлага универсализмът. Обаче родът дава защита, а универсализмът не. Родът предлага космос - общочовешкото - хаос.
И се замислих: повече родова, народна, национална или общочовешка съм? А не мога ли да бъда и от всичко по малко? Има ли абсолюртни ценности? Има ли абсолютни задължения? И… всъщност, принадлежа ли към род, народност, нация, вид?
Род Тодорови не ме привлича с нищо (в моето съзнание матриархатът е водещ), народ български любя, тача и милея заради минала слава, нация българска ме кара да очаквам несгодите, свързани с ЕС, а това, че съм човек… все по-рядко ме кара да изпитвам гордост.
Как можеш да обясниш на някой, който няма родова памет, що е род?
Как да докажеш на не-българина, че е българин?
Как да накараш национално пасивния да вярва, че има идеи, идеологии и принципи на национално ниво, в които да вярва, ако няма пример у дома?
Как да убедиш скептика по рождение, че любовта е общочовешка ценност?
Само 15 години ме делят от сегашния 8 клас, а сякаш са векове. Как да им предам това, в което вярвам, не защото вярвам в него, а защото то прави човека човек?