Или защо за някои хора лайната са свщени…
Ами, на първо място искам да отбележа, че настоящият пост въобще няма за цел да се занимава със сутрешните действия на трона. Има за цел да отбележи… Пост. Ама какъв 
По повод годинката на отрочето, по повод коментарите - ами: благодаря, че честитихте, благодаря, че четете. Аз за вас пиша. И не само де, ама напоследък благодарение на публиката (колкото по-случайна, толкова по-хубаво) взех да оригиналнича. Абе, копирам стила на един човек, когото не само обичам, но по-важното, възхищавам му се. И се хиля с глас на повечето неща, които пише. Няма да го споменавам. Има го във връзките. Та, да, пиша за четящите. Надявам се успешно.
И… (тук бих могла да поразсъждавам за генералните отлики между славяни и прабългари… Не бе, между славяни и западняци… Не бе, между българи и… всички останали).
Или просто да отбележа, че писането е краста.
А защо не да кажа, че… Бих искала да ме предизвикат с теми за писане. Много отдавна не съм писала по “заявка”, а ми е любопитно дали мога.
И да, лайното е свещено за западняците, защото те не псуват на майка. И се идентифицират с фекалиите си. Или просто са прекалено тъпи, за да измислят нещо като… ****************!
На тази светла дата блогът чукна годинка. Да речем, че вече е пълзял, направил е първи несигурни стъпки и в устата му са се появили единични смислени слова. Междувременно е бил хранен къде с любов и здравословно, къде с висококалорични и вредни за крехкото му детско здраве храни. Повече спинкаше, отколкото будуваше, вдигаше на крак в най-подходящо време с неистов рев бедния си родител. Доста помия се изля от него - ама това си е физиология. Слава Богу е лишен от баби и дядовци, лели и чичовци - тук-там има някой и друг далечен братовчед. Което го прави един щастлив, необременен и абсолютно егоистичен блог.
Да е жив и здрав и да дочакам внуци 
Бате, бате, аре да се ебем!
Ми… не върви. Някак при мен не върви. Щото не съм “бате”, най-вероятно. Обаче…
Кютам си най-лежерно по “Неофит Рилски” къде 23.30. И хич не ме ебе, че идва кола по “Самуил” или може би предишната в съответната посока (забравила съм ги вече). И си пресичам, разбираш ли. Ама някакъв бакшиш се засилил. И набива спирачки. Заради мен. А всъщност беше достатъчно далече, че да мога да си пресека, ако той караше максимум с 40.
Както и да е… Дочух: “Туй гази, ма, не ебе!” Ай, “П…ка, майна!”, как ме е яд, че не можад да ти отвърна да идеш да газиш жена ти, дето ти прави скучно нощем! Ама не посмях! Че сама бях! Че и не ми дойде на ум де. Ама яд ме е!
После през Петте кьощета видях труженичките… Абе, мъжете, как ви става от такива? Или те ви го стават? Както и да е… Отплеснах се. Както винаги.
Всъщност исках да кажа, че усещането тротоарът да бяга назад и единственото усещане, че всъщност ти се движиш, е потракването на гадните твърди токчета (мале, как ме болят краката), е невероятно. И ми идеше да се събуя, за да проверя дали ако няма звук тротоарът ще забърза… Абе - Халифакс е ситуацията. Милсля да поспя. Ако мога де.
Лекар ви с нож.
В чудеса, разбира се!
Аз бях загубила вяра. Но не мога да не споделя днешния си ден. Наистина!
Като за начало, приятно ми е, аз съм новият председател на методическото обединение на класните ръководители на 12 клас в частност. И на всички останали по-общо 
Значи мога да “комадоря” 31 колеги с по-голям стаж от мен и с повече опит. И мноооого по-дърти. Ура за мен! А, и ако, както се говори, че за повече отговорности, ще се взимат повече пари… Още веднъж ура!
За допълнение… Не знам дали съм споменавала, но преди даскалъка известно време се подвизавах като редактор. И на периодични издания, и на художествена литература. Второто ми беше много по-приятно и определено бях по-добра в него. Но поради неблагоприятно стекли се обстоятелства, мислех, че с кариерата ми в издателския бранш е приключено. За винаги.
Днес шефката изяви желание да купи на колектива учителски бележници. Обаче издателството, от което миналата година ги взех (пак аз) не отговаряло. Е, как няма да отговаря? Все пак това е бившата ми месторабота. Да потърся ли друг телефон? Няма да търсиш - ето ти парите, заминавай да купуваш. И… заминах.
В офиса беше бившият ми шеф, с който не се разделихме приятелски преди две години. А днес… Ама здравей! Ама как си? Ама я ела да си поговорим…
Е, май има надежда за мен като редактор:) Дадоха ми да опитам да поработя върху една книжка. Преводач е Комата. Което значи, че ще е удоволствие и ще се пипа с меката четка.
Казват, че хубавите неща ставали по три. Какво ли още ме чака? Мммммм? Няма да е зле да е в по-личен план. Например… Хей, да си вземеш изпита с 6!
Ако Tim_Logik казва, че е мързелив - не му вярвайте! Няма по-голям мързел от мен. От седмици се оплаквам, че физическото ми състояние е под всякаква критика, даже Ying ми изпрати елементарна тренировка за домашни условия… Ама не! Мързел.
Все пак днес, по случай на националния празник и на това, че съм си вкъщи, се амбицирах да я опитам, доколкото ми позвoляват наличните ресурси и физическата подготвеност. Упражненията изглеждат елементарни - обаче не са съвсем… Или просто аз съм “дробясала” тотално. Утре ще си проличи между другото.
Иначе, ходенето на работа с колело е голямо улеснение - няма блъсканица по транспорта, няма контрольори-изедници, смрад и прочие екстри. За около 10 мин. бавно каране съм се спуснала по “Опълченска” и съм в училище. Е, прибирането е малко кофти по нанагорнището, обаче нищо не пречи да сляза и да бутам 50 метра. А вчера някакъв загрижен шофър, на светофара на Moll-a си отвори прозореца и рече: “Не си рискувай живота, моме!” Как да не благодариш на такъв сладур 
Вече пети ден съм сама в нас - така мечтаната почивка от домашни “любимци” ми се отразява добре. А и е много по-лесно да подържаш домакинство за един. Поне да имаше хора, да спретна купон. Ама народът е на бачкане. Или в сесия. А през седмицата не можело. Shit. Що да не може бе? Мислете творчески :)
Представи си:
Глутница даскали, тичащи по коридор без осветление, за да нанесат материал или подпис в материална книга. Аз съм най-млада. И търча най-отпред. И се хиля истерично, защото съм първа и първа грабвам десеткилограмовата тухла…
Как едвам сдържам сълзите си - сдържам ли ги? - защото някаква дърта пача, която така си говори, ми е крещяла, защото съм й задала въпрос?
Задръстване в два на обяд в центъра на София. Въртя педалите и не знам как да сменя скоростите на по-леки. Четириглавият ми бедрен мускул вие от болка. Устните ми са напукани от жажда и нагълтания прах. Преди десет минути съм качила и свалила колелото по невъзможно тясно стълбище - дънките ми са мръсни, краката отдолу - сини. Сефте.
Двата часа сън заради бременния инсект, полазил в невъзможна близост до спящата мен… Кошмарът и сълзите по възглавницата на зазоряване - от дете не съм плакала истински на сън…
Мислите, които ми минаха през главата в будните малки часове и усилието да ги изтласкам от съзнанието си. Неспането между два и пет сутрин ме побърква, когато съм сама.
Че съм готова да плюя на всичко. Или да преглътна всичко.
Че полудявам (не е трудно).
Жива съм. Днес.
Съм на работа след едва едномесечния заслужен отпуск.
От вчера се опитвам да се разболея - мъчи ме някаква температура от гадните - субфибрилна, само ме скапва и ме унася.
Мисля си утря да експериментирам и да отида на работа с колелото. Ще изляза по-рано и бавничко, бавничко, по царския път, та право на бач. Малко ме е страх да карам по софийските улици. Обаче по тротоарите хептен не може. Добре, че имам елементарни познания за правилата на движение, иначе до сега да съм се (да са ме) претрепала доста пъти. Абе, страх си ме е. Обаче ще опитам.
Нищо не пречи да го оставя да нощува при охраната и да се прибера с тролея. Ама нямам билети, а не ми се дават пари за такива. Защото съм почти фалирала.
Чудя се дали неделята в очакване на понеделника е по-кофти или понеделникът си е ненадминат по гадост?
Днес бях абсолютно примерна комунистическа домакиня: сготвих, изгладих… Лесно е да подържаш, когато си сам. И да си почиваш, разбира се.
Мда, утре ще е… примерно ден да се пребия като за последно това лято.